МАТЕМАТИЧЕСКА КНИГА
ПРЕДГОВОР ОТ РЕДАКТОРА
Един от известните „закони на Мърфи“ гласи: „90% от работата отнема 10% от времето, необходимо за извършването ù, а останалите 10% от работата – другите 90% от времето.” Аз събрах 3/5 от разказите за този сборник за 20 дни. Колко време ми отне събирането на всички разкази за сборника?
Задачата беше сравнително проста, но повече от предизвикателна: да се докаже, че математиката може да бъде вдъхновяваща поне колкото литературата, а математическата грамотност не е противоположна величина на творческото мислене. Решението, което предложи-хме: да се съберат Х съвременни български автори и да се умножат по един и същ списък от Y математически задачи. Всеки автор си избира задача, която да послужи за основа на къс разказ. (Ще видите условията на математическите задачи в началото на всеки разказ.) И тол-кова. Нямаше никакви други ограничения – за дължина на разказа (имаме от една до десетина страници), за жанр (имаме… да видим сега – приключенски, каубойски и семейни истории, хумористични, романтични и фантастични разкази, разкази за пътешествия, шпиони, влюбени и зомбита… и 100% изпускам нещо), за място на действието и възраст на героите. Нямаше дори условие към авторите да не използват една и съща задача, което доведе до любопитната ситуация да получим няколко различни
разказа за кранове, които пълнят басейн. (На пръв поглед, една от най-несюжетните ситуации във Вселената.)
Резултатът е тази книга с нови, създадени специално за нея къси разкази от почти всички най-интересни съвременни български писатели. Задачата беше с много неизвестни, но стигнахме до едно от най-добрите възможни решения.
Приятно четене (и смятане).
P.S. Задачата от началото на този предговор (която беше в списъка, изпратен на авторите, но никой не я избра) е закачка с онези от тях, които се отнесоха по-творчески към концепцията за крайни срокове. Чакането си струваше.
ЗАДАЧА №1
НЕМИЛИ-НЕДРАГИ х 3
Богдан Русев
Черните води на реката сякаш се простираха до безкрай и се сливаха с черното небе. Колкото и да напрягаха взор, двете деца в лодката не успяваха да зърнат отсрещния бряг. Блъскаше ги немилостив леден вятър, та им се струваше, че с всяко замахване на веслата по-скоро се връщаха назад, нежели да пълзят напред през водната шир. Бяха сами, съвсем сами, и нямаше кой да им помогне…
— Сили не ми останаха, батко! – проплака момичето.
Беше слабичко, бледно, с изпито лице. Тъмните му очи гледаха изплашено. Тънките му ръчички трепереха, докато се бореха да не изпуснат тежкото весло. Зовеше се Рада и във всичко следваше по-големия си брат Васил. Ала на предния ден, когато момчето рухна на колене сред пепелта на бащиния си дом и се разрида с горчиви сълзи, и ако беше на него, никога нямаше да се вдигне оттам, Рада беше онази, която го задърпа меко, но търпеливо, дордето не го вдигна на крака и не зашепна на ухото му. Рада беше онази, що пресметна колко дни щяха да им трябват, за да стигнат пеша от селото до брега на Дунава, а сетне да прекосят реката и да продължат нататък през Влашко към непознатия чуден град, на който знаеха само името: Браила. В селото открай време се мълвеше, че турската потеря, що лани бе изловила хайдутите, е опущила бащата на децата, който ги бе предвождал, и сега татко им – оставил името си като стара дреха, та се зовял само с прозвището Знаменосецът – живеел там, в тази Браила, и разпалвал огъня в сърцата на хъшовете, та да се вдигнат и да се върнат да освободят България…
Васил посегна в пазвата си и подаде на сестричката си последния къшей хляб, сух като камък, който им беше останал.
— На, вземи – рече момчето. – Аз не съм гладен.
Гладът го гризеше отвътре, но Васил никога нямаше да го признае. Откакто майка им се спомина от лоша треска, а баща им, обезумял от мъка, хвана гората, Васил стана мъжът в къщата. Васил беше този, който се хващаше на работа при когото свари, за да донесе у дома я малко храна, увита в кърпа, колкото да не умрат от глад, я по някой и друг грош, който им се чинеше истинско богатство. Беше малък, не можеше да се мери с мъжете и работеше само толкова, колкото му позволяваха силите, преди да остане без дъх и пред очите му да заиграят черни кръгове, ала в селото го знаеха с друго. Васил беше речевит и знаеше чудни приказки и песни – попиваше като гъба всичко, що чуваше, а щом заговореше, човек забравяше за горест и мъка, докато го слуша. Ала дори неговият жизнерадостен нрав го предаде, когато турците опожариха къщата им, задето била гнездо на хайдути, и никой от селото не вдигна ръка да ги спре. Тъй се случи, че децата останаха не само без баща и майка, но и без дом…
Рада взе протегнатия къшей, отчупи половината и го подаде на брат си. Васил се дръпна, но тя не отстъпи, а остана с протегната ръка, дордето той не въздъхна и не взе хляба. Двамата задъвкаха, оставили веслата. Бездруго не виждаха къде отиват, а силите им не стигаха да се преборят с течението. Могъщата река ги отнасяше в мрака, към неизвестното.
Внезапен остър плисък долетя до тях и двете деца стреснато извърнаха глави.
Що беше това? – рече с треперлив глас момичето. Васил вдигна пръст към устните си. Двамата се ослушаха с всички сили, но не чуха нищо друго освен воя на вятъра и стоновете на старата лодка. Колкото и да се взираха в тъмата, виждаха само черните води, сред които тук-там се носеха белезникави ледени късове. Небето беше забулено от гъсти облаци, та не се виждаха звездите. Вятърът шибаше облаците и сегиз-тогиз ги разкъсваше, и в тези мигове оттам надзърташе тънкият, жесток сърп на луната, извита като османски ятаган.
Страх ме е – прошепна Рада.
Васил понечи да отвърне, че няма нищо страшно, ала точно тогава плисъкът се чу отново, този път по-наблизо. А след миг – и от другата страна на лодката, що се носеше безпомощно посред реката. Като присви очи натам, момчето комай успя да различи нещо – по-тъмен силует, който се надигна над водата, преди да потъне обратно.
Стии – промълви с ужас Рада.
Васил трепна, но се извърна, да не го види малката му сестричка, и когато я погледна отново, вече се усмихваше накриво, макар и да не му беше до смях.
Какви ги говориш? – сгълча я момчето. – Що ще чинят стии в Дунава? Ако ги има изобщо, те живеят във Вардара, оттатък…
Той ги е довел – рече момичето, едва чуто. – Джамбалазът.
Васил тежко преглътна. Името на Джамбалаз черкези всяваше ужас в сърцата на всички, които го чуваха. Безмилостният османлия беше проводен лично от султана, за да тъпче непокорната рая и да преследва хайдутите, дорде не ги избие до крак. Заптиетата, които бяха опожарили къщата им, носеха неговия знак. Негови хора – ако изобщо бяха хора – бяха приклещили и четата на баща им. Мълвеше се, че Джамбалазът повелява на своите аскери с древни анадолски слова, на които се подчиняват и зве-ровете, и природните стихии, та дори водните духове, за които говореше Рада.
И ето пак! Този път плисъкът се чу съвсем наблизо и като погледнаха натам, Васил и Рада зърнаха лице над водата. Мократа коса беше сплъстена на челото му, а изпод нея в децата се взираха две бледи, сякаш светещи очи. Мъртвешките устни се разтеглиха и оголиха остри зъби… А сетне, за миг, създанието пропадна обратно в реката и изчезна, като оживял кошмар.
Бързо! – рече Васил, улови сестра си за двете ръце и я дръпна надолу.
Децата коленичиха на дъното на лодката и се прегърнаха. Момчето припряно зашепна на ухото на Рада:
Да ги повикаме! Както съм те учил. Трябва да го речеш три пъти, за да дойдат!
Няма да дойдат! – проплака момичето.
Устните ѝ трепереха, погледът ѝ се мяташе насам-натам като обезумял. Момчето я притисна към себе си, за да я накара да се укроти.
Ще дойдат! – рече Васил.
Над рамото на сестра си отново видя лице, което се показа от реката, но този път не беше само едно. Последваха го рамене и ръце, стиснали пушка. Джамбалазките заптиета се подаваха едно по едно от водата, сякаш бяха стъпили на дъното, макар и реката на това място да беше толкова дълбока, че това беше съвсем невъзможно.
Ала онуй, което се канеха да сторят децата сега, наглед също беше невъзможно – и при все това оставаше единствената им надежда за спасение.
Васил прикова поглед в очите на сестра си и кимна.
Двамата си поеха дъх и заговориха едновременно:
Немили-недраги…
Заптиетата крачеха през водата и идваха все по-близо. Ледената вода се стичаше от лицата им, от прогизналите им униформи, от пушките в ръцете им и от ятаганите, препасани на кръста им. Васил и Рада стиснаха очи и повториха:
Немили-недраги…
Най-близкото заптие посегна и сграбчи борда на лодката с дългата си, жилеста ръка. Пръстите му бяха изгнили от водата и нахапани от рибите. От ръката му като ресни се точеха парцалите на прокъсаната му дреха и водораслите, полепнали по нея. Лицето му, изопнато като череп, беше лишено от всякакви човешки чувства – тласкаше го единствено неумолимата повеля да сее смърт, с която го изпълваха черните слова на далечния му господар.
А зад него прииждаха още, и още.
Немили-недраги! – потретиха двете деца и затаиха дъх в очакване.
Отпървом не се случи нищо. На децата се стори, че зловещите заптиета застинаха посред водата, сякаш и
те чакаха да видят какво ще стане сега. Но реката продължаваше да тече все тъй бездушно, студеният вятър се надигна отново и разкъса облаците, та прегладнялата луна лакомо се показа от небето и немилостиво огря страшните лица и разлигавените усти на заптиетата… Васил прегърна още по-силно момичето и едва продума:
Не отваряй очи, сестричке. Краят беше дошел.
Пъргаво като див звяр, първото заптие се покатери на лодката и се протегна да ги сграбчи.
В тоя сетен час, от тъмата отвъд стърчащите фигури на заптиетата се показа нещо. Сякаш самата тъма се сгъсти още повече, за да оформи масивен силует, голям като къща и дори повече, който изплува от ледената мъгла, що се стелеше над реката. До двете деца лъхна миризма на метал и земно масло – тъй силна, че надви вонята на гнила плът и тиня, която се носеше от немъртвата потеря. Нещо светна, нещо пукна сърдито и дрезгаво, като кога чупиш суха дъска, и чудно как, в следващия миг главата на заптието, надвиснало над двете деца, вече не бе на плещите му. Тялото му остана да стърчи за малко на краката си, преди да се свлече бездиханно обратно в ледената река, коя го глътна без следа.
Рада все тъй стискаше послушно очи, ала Васил погледна и видя, извисен над малката лодка, разтърсван от недоволно ръмжене, един чуден метален кораб – подобен повече на плаваща крепост, настръхнала от дулата на пушки и оръдия, безчетни като бодлите на таралеж. На носа на катера се беше изстъпил един полудив великан, който повече приличаше да е бозал от мечка, нежели от жена. Беше с несъразмерно висока снага, кокалеста, мършава, но силна; с ъгловата, длъгнеста, космата глава, с тясно чело и с малки диви очи, с грамаден нос, широко развит в ноздрите, като у диваците, и с уста големи; и найсетне с предълги, космати, жилести ръце, които би разчекнали един лев, както Херкулес. А на рамото на великана беше онуй, що бе произвело изстрела, сложил край на скверното съществуване на заптието: нещо бяло, дълго, цилиндрообразно. Докато гледаше момчето, великанът сръчно подпря черешовото топче при нозете си, напълни го още веднаж с железни късове, куршуми, петала и пр., секна огън с кремък и огниво, запали голям къс прахан и като вдигна отново смъртоносното оръдие на рамото си, поднесе разпалената прахан към гъзера на топа. Нов изстрел, още пооглушителен от първия – и второ заптие с изумление сведе глава към гърдите си, на които зееше дупка, преди да се продъни в черната бездна на реката.
Момчето не се сдържа повече.
Боримечката! – викна радостно Васил. – Дойдоха, Рада! Дойдоха!
Рада отвори очички точно навреме, за да види как от борда на катера право връз глутницата от заптиета се нахвърли една жена около шейсетгодишна, висока, кокалеста – мъжка на вид. Старешките ѝ гърди дишаха гръмовно от усилието, кога напъна изпечените си селски ръце, напрегнала мишци със стоманена пъргавина и сила, за да развърти в тях един здрав кол, по-висок от човешки ръст. Кокалите ѝ изпращяха от напрягане и горещ пот рукна от лицето й. Колът се разфуча във въздуха с нечовешка бързина, та се размаза пред очите на децата, и те виждаха
само как отхвърчаваха заптиетата, кога ги достигаше, да ги помете. Минута по-късно, от потерята не беше останала и следа – заптиетата до едно бяха напъдени обратно под водата, отде се бяха пръкнали.
Бабата, победоносно запъхтяна, стъпи с един крак на лодката и се подпря на кола, що държеше.
Туй е тя! – писна Рада. – Баба…
Илийца! – провикна се друг глас отвисоко на катера, и децата погледнаха нагоре.
А там беше застанал един войвода страшен, хубав, запасан с пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки, на гърдите му – една връз друга подредени божигробски броеници от кехлибар. В ръка не държеше оръжие, а един ален карамфил.
Сал един да беше оставила за мен! – продължи недоволно Шибил войвода (защото това беше той) и скочи от катера право в лодката, ала тъй леко, че тя дори не се разклати под нозете му.
Баба Илийца се позасмя, но не рече нищо. Боримечката, който поради големия си ръст и тегло не смееше да слезе в лодката при децата, да не потъне под тежестта му, избоботи любимата си фраза от носа на катера, ала тя няма нужда да бъде повтаряна тук.
Войводата леко, изящно се поклони на децата.
Вие ни повикахте, и ние дойдохме – рече той.
Рада само се взираше в Шибил и останалите, премаляла от облекчение след преживяното, ала Васил, с немирния си език, не се стърпя да попита:
А защо ви наричат „немили-недраги“, батко войводо? За нас сте от мили по-мили и от драги по-драги!
Войводата се приведе, за да се изравни с момчето, преди да му отвърне:
Трижди немили-недраги сме за адовите слуги на султана и всички, що им помагат, та треперят в нощта, колчем чуят за нас.
Васил го гледаше със светнали очи. Войводата го измери с очи на свой ред и хубавите му бели зъби грейнаха от приветлива усмивка.
Как ти е името, момче? Рядко се среща такъв като теб, що не си е глътнал езика от чудовищата на Джамбалазина, а реди сладки приказки насред реката!
Аз съм Васил, а това е сестра ми Рада – отвърна момчето. – Идем от…
Войводата вдигна ръка да го прекъсне.
После ще ми кажеш – рече властно той. – Качвайте се сега при нас, та да се връщаме. Цял час и повече път ни чака, дорде се върнем в пристанището на Калъраш…
По-малко ще е – обади се с тънък глас Рада.
Шибил я погледна учудено. Баба Илийца насмешливо изсумтя, па намигна на момичето, за да я насърчи да продължава.
Ако идете от Калъраш, сте плавали срещу течението на реката – рече Рада. – А сега ще се връщаме натам, та реката ще ни носи и ще се движим по-бързо.
Брей! – възкликна войводата. (А Боримечката отгоре пак прогърмя с любимата си фраза, що не става да се повтори.) – Бива те в сметките, малка моме! Право да ти кажа, в четата имаме нужда някой да държи по-здраво кесията и да брои всеки грош…
Четата? – повтори Васил, останал без дъх от вълнение.
– Има и други като вас?
Шибил се засмя, преди да му отвърне:
И още как, момче!
Баба Илийца грабна Рада, па я подхвърли право нагоре в ръцете на Боримечката, който сръчно я улови, преди да я остави да стъпи на борда на катера. Сетне великанът протегна дългата си ръка надолу, за да помогне на Васил да се изкатери. През туй време, войводата Шибил изброяваше на пръстите на ръката си, отрупани с пръстени:
Има Рошава Рада, страшна войвода, бяла Бояна и хубава Неда…
Индже войвода… – додаде Илийца, а Шибил се понамръщи, но не рече нищо.
И Македонски, и Знаменосецът… – продължи на свой ред Боримечката.
Всички вече бяха стъпили на катера, а малката лодка беше отплувала като орехова черупка, отнесена от водите на реката. Дорде говореше, Боримечката дърпаше големи железни лостове и хвърляше с една тежка лопата въглища в пламналата паст на пещта, а палубата се тресеше под тях подобно на буен ат, що не може да чака повече, преди да се впусне в галоп.
Знаменосецът! – ахнаха в един глас децата, когато чуха името му.
Шибил се взря по-отблизо в лицата им.
Знаете ли го?
По лицето на Рада потекоха сълзи, ала от радост. Васил прегърна сестричката си, вдигна очи към войводата и кимна. Нямаше сили да отговори, но отговорът се
четеше в светналия му поглед.
Чудна история – промълви Шибил, сякаш на себе си. – Дяконът ни рече, че ще намерим мили и драги насред тъмата, а аз не му повярвах…
Баба Илийца протегна силната си ръка, па го стисна за рамото. Боримечката с трясък затръшна железната портичка на пещта, сграбчи кормилото и с великанската си сила го завъртя отведнъж. Катерът нададе левски рев, ала послушно се обърна посред реката и пое натам, отдето бяха дошли.
ЗАДАЧА №2
Попълнете липсващите числа в следната редица: 0, 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, ?, 34, 55, ?, 144…
ЛЕО И ЗАЙЦИТЕ
Бойко Василев
0.
„Това не става за нищо. Разбираш ли?
Кръгла нула! Колкото и да умножаваш, все е нула. Към нулата можеш само да прибавиш. Нали си голям математик? Кое не разбираш? Сега трябва да прибавя някого, за да свърши твоята работа. Вместо теб!“
Лео се въртеше в леглото. Отдавна минаваше полунощ, но обидите на Шефа Джо не му даваха мира. Как можеше да му говори така? Проектът си бе приличен, признаха после колегите. Защо трябваше да го излага тогава?
1.
Най-умното бе да се наспи и да забрави този четвъртък. Но сънят не идваше. Защо, по дяволите, броим овце за заспиване? Фибоначи, например, използваше зайци. Макар че… как да те приспят, много са пъргави. От друга страна, Алиса я приспа заек, нали? Той я заведе в света на магическата алгебра, където математикът Луис Карол, всъщност Чарлз Доджсън, се подиграл със своите колеги и техните нововъведения. Свирепата Херцогиня като Шефа Джо… Я по-добре с овцете.
1.
Шефа Джо всъщност бе жена на 55 и се казваше Йовиела Драганова. В офиса я кръстиха така заради английския прякор на Сталин: компютърните таланти имаха обща култура. С една дума, не можеха да я понасят. Сигурно службите ѝ бяха връчили куфарче с пари през 89-а. Как иначе такъв лош и некадърен човек ръководи отдел на високотехнологична компания? Да не говорим за просташките суеверия. Ходи по ходжи, бяга от черни котки и търси вуду магии под постелките в офиса. Не намира и се изнервя още повече…
А дали да не броя черни котки, помисли си Лео. Идеята да потисне Шефа Джо го въодушеви, но и разсъни. Какво искаше от него тая вещица?
2.
„Разкарай се оттам“, му каза Алена. Беше на 22 – година по-възрастна, но доста по-мъдра от него. Как да каже, че не смее? Да признаеш пред гаджето, че не ти се рискува? То и времената са едни… Доскоро малките гении от ай ти сектора бяха царе. Сега обаче изкуственият интелект като нищо ще замести някой капризен и неуверен младок, който не познава себе си, камо ли живота. И лесно ли се оставя такава заплата? Вчера я изчисли заедно с бонусите – 6765. Хубаво число.
А може би точно тази страст към числата му проваляше съня. От малък си играеше с тях, както другите деца мачкаха пластилин. Наистина, как да заспиш, ако владееш метода на великия Гаус? Сборът на първото и последното число е равен на сбора на второто и предпоследното – и така до двете средни. Накрая просто умножаваш сборовете. Гениално! Да, ама спасителният сън идва само ако броиш овцете една по една, като балъците.
3.
Внезапно 144-тата овца се откъсна от стадото и хукна към него. Ужасен, Лео видя в лицето ѝ Шефа Джо: същите воднисти очи и кок от изрусена вълна. Чудовището отвори уста и избля във фа мажор. Оголиха се хищни, кървави дъвкателни зъби. Дали ще успее да избяга?
Обля го студена пот, краката едва го държаха в бесния спринт. Обърна се – и какво да види: овцата-стръвница се бе превърнала в огромен, кръвожаден заек. Но това не облекчаваше ситуацията. Напротив! Дори ако развие скорост от 34 км/ч – а за дивия мъжкар това си беше лека сутрешна разходка – пак ще те застигне, след колко секунди……и той вече усети лошия дъх над главата си. Само че това не беше заек, а мечка. Космата, мръсна, кафява, с крива захапка. Последното, което видя Лео, бе слюнката в лигавата паст. Чу се да крещи странни думи:
Омèчен! Отсечен! Опечен! Мечок, медок, а-а-а амок! После потъна в гнилия търбух и загуби съзнание.
5.
Събуди се на розово, гъвкаво и мазно. Течеше стомашен сок и смърдеше на повърната риба. „Това ще да е коремът на мечката“. Не беше сам.
Не е мечка, а е кит. Дъвка ли те, преди да те глътне? Старецът седеше върху огромна жила, която пулсираше в такт с плавните движения на животното. „Него явно го е дъвкало“. Беше ту едноок и еднорък пират, ту Кийт Ричардс, ту дзенмъдрецът Сузуки, ту Йода от любимите „Междузвездни войни“. А беше и любимият дядо, който си отиде наскоро. „Да не е пророк Йона?“ Нищо не знаеше за Йона, освен че го е глътнал кит. Прав беше дядо му, трябваше да чете Библията по-внимателно.
Не, не ме дъвчеше.
Ясно – поклати глава Сузуки и се усмихна, сякаш знаеше някаква мръсна тайна. Бръчките му, вместо да се изгладят, съвсем се драпираха.
Лео погледна единствената му ръка – имаше пръстени на всеки пръст, дори на палеца. Диамантите светеха в различни цветове, като лампички на елха. После ръката се вдигна:
Виждаш ли, млади човече! Това са петте начала на успеха. Първото е изненадата. Трябва да правиш това, което не очакват от теб, разбираш ли? Все едно носиш пръстен на палеца. Второто е вярата. Тя е показалец, който ти сочи пътя. Вярваш ли, моето момче?
Вярвам – смотолеви Лео. Абе, въобще не вярваше, нито в Бог, още по-малко в другите. В себе си да не говорим.
Вярваш, трънки. Ако вярваше, китът щеше да те дъвче. Тя, гадината, усеща вярващите с небцето. А сега ще ми кажеш, че си и смел, нали?
Няма да те лъжа, не съм.
Знам аз. Уж името ти лъвско, зодията ти лъвска, ама на заек мязаш. От една кьопава овца се панираш, какво остава за истинските зверове. Храбростта е среден пръст, който може да покажеш на всеки! Разбира се, ако ти стиска. Понимаешь?
Да, разбирам. – Йода говореше руски?! – А безименният пръст?
Той е умът. Защото умът няма дефиниция. Ти умен ли си, Лео?
Ами, решавам наум квадратни уравнения…
Че това ли е умът, бе момче? Да следваш готови формули? Така и баба знае – като каза „баба“, старецът се просълзи. – Животът не е уравнение с едно неизвестно, малкият. Той е причудлива, неевклидова геометрия, по Лобановски…
Лобачевски. Лобановски е треньор на „Динамо“ Киев.
Я не се заяждай със старото – изкрещя пиратът и разтвори заплашително ръка. – Че ще ти кажа аз кое е петото. Да ти кажа ли?
Моля Ви, сър – Лео щеше да се напикае. Дядо никога не беше груб приживе.
Силата! Кутрето е силата, глупако! В най-малкото е най-голямата сила. Разбра ли, бе? Нула такава, безподобна! – И ръката се разпери до динозавърски размери, за да го сграбчи.
8.
Беше му се случвало да знае, че сънува. Дори веднъж разбра, че сънува сън в съня. Но сън в съня в съня – беше за първи път.
Време за мислене обаче нямаше. Отвори очи насред утъпкано поле, срещу цяла самурайска армия. Черни, виолетови, керемидени брони пазеха калените тела. Грозни маски криеха лицата. Конските ноздри бълваха пара в сутрешния хлад, като антични чудовища. Йероглифи, подобни на въглени, плющяха на вятъра върху стотици златни знамена – правоъгълници със съотношение на страните 1:1.618. Започваше битка.
Седем самураи слязоха от конете и застанаха пред строя. „Тия са корави“.
Лео дори не погледна назад. Кой стоеше зад него? Дървените философи от офиса? Мамините синчета от гимназията, които се изчервяваха от всяко неудобство и на обяд вадеха кутии със соя и марули? Няма смисъл. Извади меч катана с неправилна полуромбоидна форма и затича към Седемте.
Не, няма да им позволи да го обградят! С лъжливо движение заби меча в крайния отдясно. Използва обратната инерция, за да съсече втория. С лявата ръка взе късия меч уакизаши от рухващия воин – и ръгна двама едновременно. Мисълта му изпреварваше движенията – плавни, но бързи. Самураите падаха като круши. Май нямаха допълнителни животи, както бе свикнал в компютърните игри. И слава богу!
Седмият обаче бе велик боец, с маска на червен дракон, черни доспехи и умения, на които би завидял и Дарт Вейдър. За него трябваше специално изпълнение: това, което древните френски рапиристи наричаха „ударът на Жарнак“. Лео метна късия меч с все сила. Самураят отби уакизашито – и за част от секундата се откри. Това беше достатъчно. Катаната злобно хлътна в дупката между закопчалките. Ззззззззц! „Трябва изненада!“
И в този миг се случи чудото. Без да се обръща, Лео рязко плъзна меча назад, в празното зад гърба си. Неочаквано острието срещна плът – и потъна като шиш в масло.
„Трябва вяра“. Осмият самурай тъкмо замахваше. Язък, че се бе промъкнал изотзад. Рухна без предсмъртно хайку, даже без стон.
Защото Лео знаеше, че има осми. Не можеше да няма. Просто такъв беше редът. 0, 1, 1, 2, 3, 5. И след това 8. Задължително! Той, роденият в осмия месец, нямаше как да се провали тук и насън.
Още преди 8 столетия адашът Леонардо Фибоначи бе описал тази числова редица, чиято тайна научил на Изток. Сборът на всеки две поредни числа дава следващото. 0+1=1. 1+1=2. 1+2=3. 2+3=5. 3+5=8. Фибоначи го пояснил със зайци. Мъжкият и женският се раждат на първия месец, съзряват на втория, а на третия им се раждат два, пак мъжки и женски. Всичко това се повтаря всеки месец, с всяка двойка. „Зайката се озаи“, викаше дядото. Така на четвъртия месец двойките стават 3, после 5, после
8. И така нататък, и така нататък: полето се пълни с благи, игриви, клепоухи брат’чеди.
Само попитай: колко ще са зайците след година? 144 двойки (или F12), ще отвърне Фибоначи. С едно условие: всичките трябва да са безсмъртни.
8, 13, 21, 34… Числата на Фибоначи! Приписваха им чудеса. С нарастването си те клонят към “златното сечение“, възпято от другия адаш, Леонардо да Винчи: голямата част се отнася към малката така, както цялото към голямата. Истинско съвършенство. Без никакви магии. 34, 55, 89, 144, 233…
Дядото го научи. Викаше ги с брат му да играят „Три, пет, осем“ и казваше:
Това не е просто игра на карти. Тези числа са специални, запомни.
233, 377, 610, 987, 1597, 2584, 4181, 6765. „Още помня, дядо“.
13.
Този път Лео наистина се събуди. В главата му числата на Фибоначи не спираха своя марш, докато друга част от мозъка му тананикаше „Болеро“ на Равел. Зайци, овце и самураи настъпваха в плътен строй, но в тях нямаше нищо заплашително. Само красота – космическа, неземна, съвършена.
Погледна телефона. 6:10 ч. Тъкмо навреме. Погледна пак и разтърка очи. Да, и yesssss! Днес наистина беше петък 13-и. Значи, действаме!
Шефа Джо ще е в отвратително настроение и с парализирана воля. Виж какво прави глупостта с хората. Знае ли тази семпла женица какви красиви числа са 5 и 13, та трепери от тях? Тъкмо това ще използва Лео.
Ще отиде и ще ѝ каже всичко. Ще я остави разколебана и вбесена. Но не! Няма да напусне компанията. Ще води бой – за идеите, работата, принципите, за всичко! Тази мисъл го караше да се чувства прекрасно, неясният изход от битката – още повече. Имаше нещо проклето и самурайско в това. Трябваше веднага да звънне на…
21.22.2.
Алена! Ще ѝ се обади още сега, нищо, че е рано: „Знам, че всички, включително и ти, очаквате да избягам. Но аз ще остана и ще воювам – за себе си и за нас.“ Л.е.о. + А.л.е.н.а. = о.с.е.м.; о.с.е.м.! И тогава той си спомни кое от числата в тази чудна нощ не бе част от редицата.
22! Нейната възраст. Тя не е число на Фибоначи. Ето го знака. Изненадата. Асиметрията. Ударът от Жарнак. Но за изключението „22“ ще ѝ разкаже чак довечера, когато се видят на тяхното място, при Философския факултет („Цариградско шосе“ 233). Ще я гледа право в очите. След това ще изиграе пред нея сънищата си с крякане, кокорене и кълчене.
А кикот? И кикот ще има. Много ще се смеят. После ще бъдат двамата. Само двамата. Като щастливи, безсмъртни зайци на поле със свежа роса.
ЗАДАЧА №3
СВЕЩЕНОДЕЙСТВИЕ
Георги Бърдаров
Каквото и да се каже за варенето на ракия, ще е малко, неточно или твърде слабо, за да предаде пъстрата палитра от чувства, които заливат човек по време на това свещенодействие. Да се изправиш пред казана, да вдишаш с пълни гърди свежите ракиени изпарения, да ти омекнат коленете в сладостна нега – безценно! И сега, като пиша тези редове, ръцете ми се изпотяват от вълнение и ме обливат топли вълни, а в стомаха ми се настанява топка от сладостни емоции, които ме карат да се върна в някои от най-съзидателните мигове на моя живот. Но стига съм ви занимавал с празнословия – да преминем към същността. Нямам много ясен спомен кога за първи път съм варил ракия. Но съм сигурен, че беше в родното ми село Кулата, заедно с дядо ми Георги (мир на праха му!), на когото съм кръстен. Казанът в Кулата, както се полага на един казан, е на баирчинка над селото. Така де – докато се облекчаваш, клатушкайки се, да можеш да обхванеш с поглед цялото село и после доволен да пуснеш една попържня на целия човешки род. Дотам отвежда стръмна
уличка, която се отбива от централната. Тя свършва точно пред портата на казана – неголяма четвъртита тухлена постройка с почернял от ракиените сажди комин. Ех, ако можеха да разказват тия тухли... Наоколо са почти безлесни тумби и падинки, а в далечината се очертават хълбоците на Беласица, малко по-близо и по на юг Сенгелевска планина срамежливо се гърчее, сякаш непреодоляла безумната истина да бъде разделена от телена ограда, наречена държавна граница. Естествено, наоколо съвсем свободно пръхтят магаретата, един от символите на Кулата, самодоволно се разхождат гъски, а единичните борови дръвчета съзаклятнически шумят, пускайки по някоя друга шишарка като дан към плодородието на почвата.
Без да съм съвсем наясно какво ще става, чувам как дядо Георги запряга магарето в каруцата, опъва поводите, пуска една сочна попържня по негов адрес и се провиква:
— Георге, айде Георге, тръгваме за казана!
Баба недоволно сумти, че ми било още рано, малък съм бил и т.н. женски щуротии. Аз, разбира се, зарязвам доволно топката, с която бия по кокошкарника и дотолкова стресирам горките пилци, че забравят да снасят, и се мятам щастлив на капрата до дядо. Въобще не ме е еня къде ще ходим и какво ще правим – аз просто обожавам да съм на капрата и да управлявам с дядо каруцата. Винаги малко трудно взимаме баира на нашата уличка преди главната, а сега, с бидоните джибри, е още по-трудно. Но всуе, подгъвайки крака, Гошанчо се справя с изпитанието и вече сме на главната. Всички деца се пръскат от яд, като ме гледат на капрата. А аз, който от малък съм си скромен и не обичам да се фукам, доволен им се плезя с език и силно викам „дий“, та ако може чак в гръцко да ме чуят.
Подминаваме Стоиловите, Фокеровите, Шейтановите, стигаме до втория хранителен магазин на село, в който през „светлите” години на социализма клиенти влизаха обикновено само при слънчево затъмнение и по чиито рафтове можеше да се забележи единствено брашно, сапун за пране, лимонада и сода бикарбонат. Тук правим резкия завой надясно, щото наляво е за гарата, и поемаме към заветната цел. Има няма 20 минути от къщи и вече сме пред казана. Ругаейки под мустак, дядо завързва Гошан и после, с моя помощ, разтоварва джибрите. Предният клиент на това одухотворено, богоугодно място още не е завършил. А докато го чакаме, той, разбира се, с гордост се хвали с новата си реколта.
Отвътре те лъхва топлина, тежки ракиени пари и мирис на спарено, ама на кого му пука – та нали предстои най-вълнуващото нещо на света – варенето на ракия. Слагаме джибрите в казана, запечатваме с брашно, палим цепениците отдолу и, приседнали на възголеми букови трупи, се унасяме с дядо в сладки приказки. Докато чакаме да текне първата ракия (а това става обикновено след около два часа), сгорещени от топлината и заслушани в пукането на цепениците и тихото църцорене на пущината в тънките тръбички към канелката, дядо започва да разказва. А дядо умее да разказва. Всъщност е мълчаливец и много рядко говори, но когато започне, е вълшебен. Тия страховити, благи, невероятни и странни случки от историята на селото, рода и света... Е, след като потече първата ракия, и разказите потичат по-весели. Макар че тогава започва преплитането на историите и съвсем не можеш да им хванеш края, ама ти става все по-горещо и все по-хубаво.
Към полунощ първата кофа вече се е напълнила. С леко залитане я пресипваме в тубата, без да разлеем и капка от скъпоценната течност, и доволни излизаме да се облекчим отвън. Чудесно е! Лъхва те прохладен ветрец, небето е обсипано с рояци трепкащи звезди, някъде в далечината лаят кучета, а ти се придържаш внимателно за стената (естествено – за да не падне!), клатушкаш се въпросително и оросяваш позасъхналата тревица. Еееееех, в такива мигове си викам, че животът май си заслужава!
Да, така е по принцип на казана, но аз имам и доста интересни случки оттам (че кой ли, който е опитвал от това свещенодействие, няма?).
Беше, може би, първото ни варене, след като дядо си отиде. Събрахме се отново цялата рода, спретнахме отново джибрите, приготвихме дървата и дисагите, но нещо липсваше, и то ужасно много липсваше – ДЯДО! Та тая бъчва, от която изкарахме джибрите, той лично я е вкарвал в къщата някъде през 30-те на размирния ХХ в., и лозето той го е садил, пак през 30-те, каруцата я поръча от Петрич, магарето купи от пазара в Кърналово, пък и моето появяване на бял свят се дължи до голяма степен и на него. В цялата къща и двор, които обитава над 60 години, се долавяше неговият дух.
Беше дошла и демокрацията и отново ни запечатаха казана. Татко уреди съседния в Чучулигово, но тъй като напливът бе голям, записахме час малко след полунощ. Случи се топла нощ. Хапнахме доволно и към единайсет се заприготвяхме. Изкарахме бидоните с джибри навън, постегнахме каруцата и измъкнахме слисания донемайкъде Гошан от яслата му. Натоварихме се и поехме към Чучулигово. От вечната кръчмица „Бистрица” се долавяха весели гласове и дрезгавият тембър на Костадин Гугов, който за сетен път проследяваше полета на морния сокол към водата на Вардаро. Позакъснели дечурлига все още играеха на гоненица, Динката – Фокеровият – ни пожела берекет, няколко сънливи кучета ни съпроводиха до стадиона. Духаше леко беломорецът, а небето, по стара кулалийска традиция, бе обсипано с трилион звезди, под които щурци и бръмбари се надпреварваха да си разказват истории.
Стигнахме и казана в Чучулигово, който се намира в ниското, до реката. Разтоварихме бидоните и дървата, завързахме Гошан отзад и се вмъкнахме във вмирисаната на джибри тухлена постройка. Варенето на ракия си има някои сакрални ритуали, без които няма начин да се получи качествена продукция. Първо се строяват буковите цепеници пред огнището, пъха се кофата под канелката и се нареждат до стената тубите. После джибрите се изсипват в зейналата, още гореща паст на казана, който пък внимателно се запечатва с брашно. Следва запалването на огъня и натрупването на цепениците в огнището. След тези рутинни операции се постила стар вестник („Земеделско знаме“ или „7 дни спорт“, в редки случаи „Демокрация“) върху някой опразнен варел (с които изобилства тази сакрална сграда) и върху него, на едро, с поръждясала джобна чекийка се нарязват мръвчоци, шунка, пушен врат или суджук, малко сиренце, кромидец и, естествено, десетина червени огънпиперлии чушленца (другият символ на Кулата). Постепенно огънят се разпалва и атмосферата се нажежава сериозно, вътре в казана и вътре в нас. Започват да се разказват разни истории, най-често понадути, граничещи с научната фантастика хвалебствия, от сорта на: „Кой, аз ли бе, аз ли бе, аз ли не съм варил ракия, ей богу, веднъж с чичата сварихме шест казана и изкарахме към 800 литра. То бе люта зима, в която после заседнахме горе в планината в една кошара и имахме само ракия, верваш или не верваш, но дочакахме пролетта само на ракия и вода от стопения сняг, без грам храна, ама на – оцеляхме! И като дойде пролетта, се оказа, че сме изпили всичките 800 литра“, или „Ти знаеш ли, братчед, аз каква ракия вадя – олио, олиоооооо ти казвам, а не ракия, точи се като гръцки зехтин. Ама защо? Е, защо де? Ама защо, питам аз? Е, защо де? Ееее, не я знаете вие тая тънкост, щото в джибрите туряме малко конска мочка и ликьор „Бадемов аператив“, аааа, еееей, охоооо!“ и тем подобни небивалици.
След около два часа потича първата пущина, т. нар. първак. Това, разбира се, е съпроводено с радостни възгласи и трескава суетня около църцорещото блаженство.
Първото канче го изливаме на пода, за да си иде дяволът, а над второто всички примляскваме доволни. Няма значение какъв е вкусът – коментарът е един: „Ааааа, страшна ракия! Такава скоро не сме изкарвали. Страшна е!“ И как няма да е страшна, като надминава 60 градуса според подскачащия, мъртвопиян спиртомер, който научно сме боднали в кофата. После слагаме нови цепеници в огнището, примъкваме трупчетата по-близо до канелката и, в сладостна омая, наблюдаваме как тече порязницата. И в тоя миг някак неусетно, някак между другото, някак в реда на нещата някой запява: „Болен ми лежи Миле поп Йорданов, болен ми лежи Миле поп Йорданов, край глава му стои старата му майка, жално го гледа, милно му говори: стани ми, стани, мило мое чедо, стани, стани ми, стани, мило мое чедо“ и тук някъде се включват всички останали, като всеки, разбира се, има своя версия за мелодията, но пък текстът е горедолу един и същ: „Твойте другари по сокаци одат, по сокаци одат, жални песни пеят; твойте другари по сокаци одат, по сокаци одат, теб те споменуват!“. Чат-пат се излиза понавън, колкото да изпразниш джезвето под погледа на оглупелите звезди и порива на лудия беломорец, и бързаш да се върнеш, за да продължиш бдението край канелката.
Призори ракията е готова. Бидоните – празни, тубите – пълни, главите – размътени, краката – неподдаващи се на някои по-специфични команди. Излизаме всички навън, натоварваме каруцата и тръгваме да запрягаме Гошанчо. Тук Гошанчо, там Гошанчо – няма го Гошанчо! Ааааай... Поглеждаме зад казана. И тогава установяваме, че той кротко е полегнал на земята. Вцепеняваме се от ужас. Добре знаем, че магаретата спят прави. Да не би да е умрял? Спускаме се към него. Вдигаме му главата. О, небеса, диша – жив е! Ама защо лежи и пръхти тъй тежко! Леко му се поскарваме, после го помилваме, после му се примолваме да стане, щото трябва да си ходим. Гошан е инатлив, но верен воин, разбира какво се иска от него и с мъчително усилие се изправя. Краката му треперят и целият е мокър от пот. Но какво, по дяволите, му има? И тогава проследяваме дирята, оставена от него. О, да му се не види! Оказва се, че сме го завързали близо до отвора, от който се изливат джибрите навън. О, мамин сладък – наял се е с джибри и сега е зверски махмурлия. Горкият Гошанчо и представа си няма на какво се дължи това му състояние. Но махмурлукът си е махмурлук, а службата – служба. Запрегваме го и потегляме към Кулата в ранната утрин. По пътя до село Гошан кара на зиг-заг и на няколко пъти дори излиза от пътя. Предполагам какво му е само като гледам как му треперят крачетата. И все пак докретва до къщи; там веднага го разпрягаме и завиваме с черги, щото е вир-вода от пот, а той мигом рухва на земята и пак захваща тежко да пръхти. Понеже сме добре запознати с подобни ситуации, паркираме до Гошан три кофи с прясна вода, та като се освести, да има с какво да накваси пресъхналото си гърло. Ей това е историята с махмурлука на Гошан. И досега ми става смешно, като се сетя как само тежко пръхтеше и залиташе по пътя, милият! Но май оттогава не е сръбвал...
*Авторът напомня, че алкохолът трябва да се консумира отговорно и само от лица над 18 години.
ЗАДАЧА №4
Градският часовник над общината в Сливен е най-високо монтираният часовник в България – на височина 32 м. Минутната му стрелка е с дължина 2,2 м, а часовата – с дължина 1,8 м. С колко метра пътят, който изминава краят на часовата стрелка за 12 часа, е по-къс от пътя, изминат от края на минутната стрелка за същото време?
СТИГА, МОМЧЕ
Димана Йорданова
„Каквото ти отнеме минутата, няма да ти даде и вечността.“
Фридрих Шилер
Загледан в двете огромни стрелки, Борис си представяше техните траектории: колко пъти минутната ще направи обиколка, колко метра ще извърви часовата, докато той стои тук долу, неподвижен, със стиснати юмруци в джобовете.
Понякога се страхуваше от бързината, с която се движи всичко в този град. Кафенетата затварят, баровете отварят, разтоварват се кашони, шофьорите ругаят, изкашлят градската прах от гърлата си; спортисти чупят рекорди, раждат се деца, строят се мостове, хората излизат навън с еднаквите си лица и бързат, и се препъват задъхани, бягащи в уж различни посоки, които рано или късно ще ги доведат до този часовник.
На трийсет и два метра от земята, като надвиснал свидетел, той ще отмерва времето, което не принадлежи на тях.
Кройка, която все им стяга на гърлата.
Борис стоеше изправен в цял ръст срещу голото
чело на часовниковата кула. Нещо накара въображението му да пламне.
Представи си, че влизат в дуел. Като в уестърн. Тик-так, тик-так.
Всяко движение на стрелките бе като напипване на револвер „Ремингтън модел 75“. Чу потракването от собствените си ботуши, които пристъпват към врага.
Так. Так. Так.
Той присви очи, извади рязко ръка от джоба, насочи я към кулата и извика:
— Бам, бам, бам!
Нелепата сцена, осветена от луната, бе мътна и размазана като картина на пиян художник. Топлият вятър завъртя прахоляка от улицата. Борис стоеше все така неподвижен срещу кулата, с премрежен поглед и длан, трепереща от въображаемия изстрел.
В този момент, подобно на гръмоотвод, над кулата се извиси един внушителен силует. Толкова непоколебим, че почти достигаше гордостта на градските момичета.
Борис го пришпори:
Хайде, звяр старинен, бий!
Стига, момче – дочу се железен глас.
Борис се закова на място. Огледа се наоколо, за да потърси потвърждение за онова, което се случваше, но площадът бе основателно пуст, а сянката над кулата — застрашително истинска.
Ти пък кой си? — попита Борис, с разтреперани колене.
Тогава ясно се откроиха стъпките от тежки ботуши и потракването на шпори. Силуетът пристъпи по-близо, кулата сякаш изтрака, въздухът в дробовете на Борис се сгъсти.
От циферблата се оформи висока фигура с шапка и дълъг шлифер, а на гърдите ѝ значката блестеше като скъпоценност, извадена от тайник.
Фигурата се разсмя, свали шапката си и я долепи до гърдите си:
Аз съм шерифът тук.
Шерифът? И кой те назначи, шерифе?
Назначи ме всяка една минута, която си се опитал да убиеш.
Аз не убивам.
Който е опитал, е останал затворен между два удара на секундата. Мъртъв за света, жив за самосъжалението си.
А ти какво си, шерифе? Бог?
Аз съм само метафора, партньоре. Вие ме измислихте, даже ми посветихте стихосбирка – „Календарът“. Вие, хитри крадци, които постоянно се опитват да отвлекат още една минута, а после я оставят да се изпари като капка вода върху горещ котлон. Мога да ви арестувам за взлом, похищение и кражба. Дори за контрабандно внесено време – онова, което ви държи будни през нощта, както само гладът може да те държи буден...
Ха-ха-ха, ама че глупости! Сега ще ми сложиш белезници ли, какво?
Ти сам ще си ги сложиш.
Погледнаха се продължително. Целият град се вкамени. Дори гълъбите в небето замръзнаха.
Това искаше, нали? Да спре. Е, спря – каза шерифът, като кимна към всичко наоколо и нахлупи шапката на главата си.
Пусни го – процеди през зъби Борис.
Ти ще го пуснеш. Само трябва да отвориш дланта си. Тогава Борис погледна ръката си — свита в юмрук.
Вечният юмрук, с който се противеше на света. Разтвори го, бавно. Пръстите се отлепяха един по един, сякаш се отваряше капак на кутия с древна тайна. Сякаш някаква невидима сила точно в този миг изваждаше болката от времето, самотата от човека. Усетени секунди.
И в мига, в който дланта му се отвори напълно, часовникът на кулата удари.
Тик-так.
Въздухът отново се раздвижи. Гълъбите литнаха. Борис си пое дъх.
Шерифът пристъпи към него и докосна ръба на шапката си.
Добре се справи, партньоре. И запомни: времето не е враг, а път. Врагът е онзи, който спира да върви.
Докато Борис премигне, шерифът вече го нямаше. Само на паважа, под кулата, лежеше малък джобен часовник, паднал точно в минутата на дуела. Борис го взе, отвори капака и видя, че вътре нямаше стрелки. Само огледало и собственото му отражение в него.
Улицата се бе свечерила. Чуваше се само далечен кучешки лай. Борис спря, закопча догоре ципа на якето си, после отново закрачи умислен.
Сянката му се разтегна и постепенно се разля в светлината на уличната лампа, потрепваща като махало, което никога не спира, никога не спира.
ЗАДАЧА №5
Антиквар вложил 105 лева за закупуването на два предмета. Първият предмет струвал 56 лева и антикварят го продал с 42% надценка. Колко процента най-малко трябва да е надценката при продажбата на втория предмет, ако антикварят иска да получи не по-малко от 35% приход от вложените за двата предмета пари?
ЛЯТНА ВАКАНЦИЯ
Димитър Коцев-Шошо
Ще се гръмна.
Каза го на глас, макар че беше съвсем сам сред стотиците вехтории. Нямаше кой да го чуе. Коко шумно пое въздух и още по-шумно го изпусна. Представи си своите приятели, седнали на бетона около кварталния басейн. Кикотят се с мутиращи гласове, хвърлят честичко погледи към момичетата, които са полегнали върху своите кърпи като порцеланови фигурки. Там, на басейна, времето е перфектно – нито прекалено горещо, нито хладно. Не като в малкото приземно магазинче, просмукано от влага и чужди спомени. Коко затрака по бюрото пред себе си със старинна монета. За два часа, откакто бе отворил, не беше влязъл никой. Хора минаваха по тротоара отпред, но дори не обръщаха поглед към него. Имаше чувството, че е тук от години.
Ще се гръмна.
Повтори го, колкото да чуе нечий глас. После чу гласа на баща си отпреди седмица: „Няма как. Аз съм в командировка. Майка ти е на работа. Ще поемеш магазина.“ Така го наричаше дядо му. Магазина. Пет на пет метра, задръстени от вехтории, с малък склад – желязна клетка – във вътрешния двор на кооперацията. Коко реши да се разтъпче. Никога не беше виждал какво има в склада. Никога не го беше вълнувало. Стигаше му тъжната гледка на самия магазин и миризмата на далечно минало. Но сега умираше от скука и затова отключи задния вход към
двора, а после и тежкия катинар на клетката, която дядо му наричаше „складовото пространство“. Ако магазинът беше просмукан от влага, то складовото пространство беше блато. Най-вероятно имаше сериозен теч някъде по ламарината, която го покриваше. Коко промуши глава вътре и погледна нагоре, но нищо не можа да види. В този момент вещите, книгите, всичко оживя. Въздъхнаха тежко и тръгнаха към него. Стотиците предмети се плъзнаха напред, сякаш искаха да го прегърнат. Той отскочи назад, но прагът на клетката го сграбчи за стъпалото. Коко падна по гръб, а половината от съдържанието на склада го покри като завивка. Извика:
По дяволите!
Кой изобщо в реалния свят, извън зле дублираните филми, казва „по дяволите“? Коко беше един от малцината. Особено сред човеците в тийнейджърска възраст. Така го бе научил дядо му: „Какво ще ти излезе от устата в такъв момент, е въпрос на рефлекс. Лесно можеш да дресираш сам себе си това да не е израз, в който има думата
„майка“. Избери си нещо по-възпитано и си го повтаряй наум по няколко пъти на ден. Така то ще стои на челна позиция в главата ти и ще бъде първото, което ти излиза от устата, когато се ядосаш или стреснеш.“ Дядото на Коко беше човек, който обичаше да се осланя на систематични решения. Годините на работа като инженер към трамвайното депо го бяха оформили като машина за схеми за по-функционален живот. Той обичаше живота в релси. Неговата дъщеря, май-ката на Коко, полудяваше всеки път, когато чуеше поредната му идея за прагматични решения в личния живот. Тя смяташе, че вселената знае по-добре от баща ѝ как да нареди
нещата и че интуицията е цялата математика, която е необходима на човек. Майката на Коко всяка година пътуваше до Индия и там строеше удивителни кули от малки обли камъчета на брега на морето. Нейният баща обичаше да анализира снимките на тези кули и да описва гравитационните закони, които позволяваха на чудото да се случва. Това истински вбесяваше дъщеря му и тя викаше „по дяволите“. Идеше ѝ да го удуши. Но откакто той почина преди седмица, тя беше безутешна. Защото го обичаше силно, много силно, по начин, по който Коко все още не беше обичал в живота си. Вечерта след погребението тя бе промълвила на масата за вечеря: „Какво не бих дала за една от математическите задачи на татко…“
Коко се измъкна изпод купчината вехтории и започна да ги натиква обратно в складовото пространство. Не беше никак лесно. Те като живи се връщаха обратно навън. Явно единственото, което ги бе държало вътре, беше вратата.
Извинете…
Гласът беше мек и идваше зад гърба му. Коко се обърна. Пред него стоеше дребен старец, облечен в твърде голям и съвсем неподходящ за горещия летен ден балтон. Усмихваше се спокойно под ореол от разрошена бяла коса.
Търся антикваря. Знаете ли къде е отишъл?
Да, знам – каза Коко, – той почина. Дядо ми.
О! – възкликна старецът и цялото му лице оформи тази буква.
Коко затисна вратата срещу напиращите вехтории и успя да заключи катинара. После влезе в магазина, следван от стъпките на стареца – леко провлачени и едва доловими, като подхваната от вятъра шума.
Заповядайте. Вижте дали нещо ще ви хареса.
Старецът вежливо плъзна поглед по претрупания рафт до себе си, а после бръкна в балтона и извади оттам два малки предмета, увити във вестници. Постави ги пред Коко и кимна към тях.
Всъщност идвам да оставя тези. Както се бяхме разбрали с дядо Ви.
Но аз… – смути се Коко, – нямам възможност да изкупувам. Баща ми и майка ми решиха да опитаме да продадем каквото можем, но няма да приемаме нова… стара стока. Съжалявам.
Старецът се усмихна тихо и Коко се запита дали това не е усмивка на разочарование. Може би е разчитал да продаде тези неща, може би те са били за него последен вариант в момент на финансова безизходица. Оказа се друго.
Не, не. Няма проблем. Вашият дядо вече ми ги плати миналата седмица, оставаше само да му ги донеса.
Старецът внимателно разопакова двата предмета. На бюрото лежаха два миниатюрни модела на трамвай. Бяха направени от метал, с множество малки прецизни детайли като фарове, мигачи, огледала за обратно виждане. Всеки елемент беше перфектно оцветен. Коко вдигна единия трамвай и започна да го разглежда. Беше безупречен. Идеален. Изящен.
Преди да се пенсионира, дядо работеше във…
Зная. Много добре зная. Бях ватман там.
Коко се засмя на глас, защото си представи същия този дребничък старец, седнал зад управлението на
миниатюрния трамвай. Представи си и миниатюрния си дядо, който стои до него и извършва корекции в управлението на мотрисата. После си представи как миниатюрните човечета отиват да пият кафе след работа и си разказват забавни истории за живота и за моментите, в които той излиза от релсите.
Вратата на магазинчето се отвори с трясък и къдрокосо, ококорено момче на седем-осем години влетя вътре. То бързо огледа стотиците вехтории около себе си, а после прицели с очи трамвая в ръката на Коко.
Какво е това? – попита.
Трамвай.
Може ли да го пипна?
Заповядай.
Детето внимателно опипа повърхността на трамвая от всички страни така, както слепец чете брайлово писмо. Нещо в него го хипнотизира и момчето се отлепи от реалността, потъна в малката механична играчка, сякаш искаше да се смали и да седне до миниатюрния инженер и още по-миниатюрния ватман. Коко и старецът не нарушаваха тишината, защото така им се струваше най-правилно. Изминаха дълги секунди, в които малкото момче не откъсваше очи от трамвая, а ръцете му не спираха да го галят. От унеса му го изтръгна отварянето на вратата. Млад мъж влезе с бързи крачки.
За миг си погледнах в телефона, обръщам се и теб те няма! Хиляда пъти ли да го повторя: просто ми казвай къде отиваш. Три пъти обиколих магазина за играчки да те търся.
Тук съм – каза момчето.
Ама откъде да ми хрумне, че ще влезеш в антиквариат!
В какво? – попита то.
Няма значение – каза бащата и чак сега забеляза останалите хора в магазина. – Добър ден.
Добър ден – отвърнаха Коко и старецът в един глас.
Искам го. Това искам – каза момчето и протегна ръка, за да покаже на баща си намереното съкровище.
Бащата го погледна отблизо, без да го докосва. Огледа го внимателно. Поклати одобрително глава и се обърна към стареца:
Колко струва?
Старецът само посочи Коко, който от своя страна се засуети и му върна въпросителен, почти умоляващ поглед. Старецът само се усмихна.
Седемдесет и девет лева… – опита се Коко да разчете подкрепа в очите на стареца, – и петдесет и две стотинки.
Кой знае защо, странната сума не направи особено впечатление на мъжа.
Рожденият ден си е рожден ден! – каза той. – Обещах да ти взема каквото си пожелаеш. Ето.
Момчето прегърна трамвая, а мъжът най-педантично отброи сумата до стотинка. Двамата напуснаха магазинчето, хванати за ръка – щастливо от подаръка си дете и доволен от това, че няма повече да се занимава с избиране на подарък, баща.
Щом сте тръгнали да продавате, Вие знаете ли, че дядо Ви работеше с твърда надценка? – попита старецът.
Не…
Тридесет и пет процента. Толкова слагаше той
върху изкупната цена. Другите антиквари го смятаха за луд. Прогнозираха, че така ще фалира, но той си държеше на тази цифра.
Защо?
Инат – засмя се старецът. Коко присви очи.
А аз… аз на каква надценка продадох?
Точно 42% процента.
Точно?
Точно. За този трамвай взех от дядо Ви 56 лева.
Коко се засмя, а после в главата му започна да щрака позабравена математическа мисъл.
А за колко му продадохте другия трамвай?
За 49.
И колко процента надценка трябва да сложа на тези 49, за да стане общият процент 35?
Старецът се усмихна широко и тръгна към изхода.
Преди да излезе, се обърна и каза:
Нямам никаква представа. Дядо Ви беше добър математик. Аз – не.
Вратата се хлопна и Коко отново остана сам в магазинчето. Огледа се за лист и химикалка и бързо надраска цифрите, които бе научил токущо. После набра телефонен номер.
Ало, мамо… Слушай ме сега внимателно… Дядо ни праща математическа задача.
ЗАДАЧА №6
Георги решил няколко теста на компютъра си и получил следното съобщение: „Общ брой получени точки – 260, среден резултат на всички тестове – 65 точки“. Колко теста е решил Георги?

ТЕСТОВЕТЕ НА ГЕОРГИ
Драгомир Симеонов
Третият правоъгълник беше най-подходящ. Шарката пасваше идеално на липсващия участък. Георги измери още веднъж на око останалите варианти, увери се, че преценката му е правилна, и кликна отгоре. Обзе го приятното усещане за успех.
За първи път чу, че е интелигентен, от баба си. В паметта му този момент беше устойчиво консервиран, но годините размиха акцента в похвалата. Бил се метнал на нея. Комплиментите при тази жена винаги бяха и форма на себеизтъкване. На малкия обаче словосъчетанието
„много интелигентен“ му се стори магическо. Повтори го като скоропоговорка, макар че го произнесе „ного интегилентен“, с което хвърли известна сянка на съмнение върху този факт. Не разбра защо останалите се смеят. Баба му го поощри искрено и дори нарече себе си „ного интегилентна“. В годините занапред тя щеше да използва фразата с повод и без повод като илюстрация на дълбоката си връзка с внука, без да си дава сметка какъв криндж ще започне да предизвиква. Уви, тази преждевременна иронична злоупотреба с интелигентността остави дълбоко колебание у Георги доколко наистина е такъв и достойна мерна единица за това ли е баба Гери.
Едно, две, три, четири, пет. Задачата сега изискваше фигура с шест ъгъла, за да се спази вертикалната последователност. Намери я без проблем и продължи напред към следващите предизвикателства.
В училище интелигентността му не беше поставяна под въпрос. Всички в класа минаваха за умни, само дето някои не проявяваха нужното старание. Имаше уникалния шанс да е в паралелка, в която никой не беше глупав, въпреки че емпиричните резултати показваха обратното. Приятелят му Дидо например срещаше колосални трудности да запомни височината на връх Мусала и редовно дегустираше в час съдържанието на носа си. Въпреки това на родителските срещи обикновено го наричаха просто мързелив. Умен, но мързелив. Сякаш да не ти се занимава да мислиш, също е вид проява на интелекта. Кой знае, може и така да е.
Георги влезе в ритъм и премина следващите казуси със завидна увереност. Напасна няколко разхвърляни призми, избра посоката на една дъга и завърши поредица от кръгчета и звездички с най-адекватната комбинация. При това му се стори, че го направи някак интуитивно и без усилие. Усмихна се. Може би все пак има нещо вярно в тия тестове. Не беше нито глупав, нито мързелив. Притежаваше прилична обща култура и можеше да води смислен разговор по теми, които не намираше за интригуващи. Беше адаптивен и внимателен; не влизаше в излишни конфликти, освен ако не беше сигурен, че подкрепя по-силната страна. До такава степен се пазеше да не изтърси нещо неправилно, че премисляше по три пъти, преди да изрази мнение. Този аспект на интелигентността му го превърна в ненатрапчив събеседник, спечели му известно благоразположение сред съучениците в гимназията, но и устойчиво го лиши от гадже. Имаше се за достатъчно разсъдлив, за да не търси вината единствено у себе си.
Неочаквано устремът му стигна до първото по-сложно препятствие. Налагаше се да избере вярната връзка между форми. Отговорът не беше очевиден и Георги за първи път изпита нужда да прегледа отново условието. Преди да го направи, забеляза колко абсурдни са някои от отговорите, така че избра единствения възможен. Тестът очевидно ставаше по-труден.
Яна първа го обиди на тема интелигентност. Каза му, че му липсвала емоционална, и той се ядоса, а след това се натъжи. Или може би беше обратното, все тая. Не приемаше този термин за реален от мъжка гледна точка, но от друга страна, го беше възприел, за да не се карат. Чудеше се как се отчита подобен параметър, освен с преглътнати коментари. Отгоре на всичко тя му каза, че енергията му не вибрира на същата честота като нейната и ако бил достатъчно прозорлив, щял да го забележи. Той пробва да отклони темата, като замълчи, което не беше търсеният отговор. Яна настоя да кажел нещо. Той се постара, а тя скъса с него. Не откри логика в действието й, въпреки че се постара. Оттогава Георги си даде дума да не си блъска главата над емоционалната си интелигентност, защото няма как да я проумее. И все пак прие, че е сбъркал.
Отговорът на задачата с обърнатите символи го завари разколебан. Изнерви се от предходните три главоблъсканици, чу се сам да промълвява глухо „Е какво е това сега” и припряно налучка решението. Сега обаче нещата тотално се закучиха. Всичко му изглеждаше като евентуална възможност. Най-разумно му се стори да прескочи нататък.
Отново го обхвана детинското колебание. Имаше ли вероятност Георги да не е толкова интелигентен, колкото смяташе, че е? И да, и не. Той вярваше, че смирението е добродетел, и допускаше, че не всяка правилно подредена фигура е повод за триумф. Реши, че трябва да се концентрира повече. Задачата изглеждаше твърде лесна, за да го обезсърчи напълно. Достатъчно беше слушал за какви ли не случайни хора, дори дечурлига, които не се замисляли за отговорите си и постигали феноменални резултати. А той, с толкова прочетена литература зад гърба, уважаван мъж с успешна кариера, съпруг и баща за пример, се затруднява на някакви си обърнати символи. Подразни се, че изобщо му хрумва да мисли по този начин за себе си, и прехвърли ядосването си върху монитора. Интелигентността би трябвало да е комплексна величина. Не е точна наука, че да се калкулира по такъв елементарен начин. Затвори страницата и реши да пробва нов тест. Може би предишният не е за него. То и в това се изисква умение – да откриеш правилния.
Новият отново му предложи шеметно начало и това възвърна увереността му. Структурира осем плажни топки, намести поредните квадрати и подреди някакви геометрични форми, така че да имат смисъл. Засега този вървеше по-леко от предишния.
Георги беше сигурен, че на света съществуват много по-добри механизми за измерване на интелигентността от подобни ребуси. И все пак, винаги когато трябваше да доказва своята, му се налагаше да играе по съществуващите правила. Интересно как би бил оценен, ако откаже да се тества по този нелеп начин. По-умен ли ще се окаже или напротив? Едно знаеше със сигурност – не е мързелив.
Овладя раздразнението си и продължи да цъка нататък.
Още много ли имаш? Въпросът на сина му го сепна, но той избра да не реагира. Момчето искаше да ползва компютъра, на който баща му седна преди час и половина уж за малко. Момчето не разбра дали сбърка с въпроса си, но в оттеглянето му се усети зрялост. Бащата нямаше правилен ход. Хем не желаеше повече да се занимава с това, хем държеше да е наясно с резултата. Отговаряше ли коефициентът в представата му на този от края на теста? Георги беше достатъчно интелигентен, за да предположи, че не.
Хрумна му, че може би интелигентността се е променила и тези методи са остарели. Изкуственият интелект, да кажем, е на съвсем различно ниво, а той умееше да комуникира с него по неповторим начин. Самият ChatGPT неведнъж изказваше изумлението си от точните му въпроси. Да умееш да питаш, е мисловно майсторство, сравнимо с това да отговаряш. Не е ли така?
Четирийсет и пет минути по-късно Георги освободи стола и влезе в кухнята. Не изглеждаше особено доволен. За щастие жена му беше свикнала с тази емоция. „Колко?“ – попита тя незлобливо, докато изплакваше половин зелка в правоъгълната мивка. След кратка пауза ѝ отвърна сухо.
„260.“ Тя се впечатли, без да прекалява. Това му хареса. Ето, съпругата му никога не подлагаше на съмнение неговите способности. Интелигентна жена. Затова ѝ поясни, без да е необходимо. „По 65 точки средно.“ Не биваше да го споменава. Без да оставя зелката, тя изпитателно вдигна очи.
„Колко теста реши в крайна сметка?“
Този отговор Георги знаеше със сигурност, но предпочете да не казва нищо.
ЗАДАЧА №7
В един кашон има 90 електрически крушки от един модел, като 10% от тях са дефектни. В друг кашон има 60 електрически крушки от същия модел, като 5% от тях са дефектни. Крушките от втория кашон са прехвърлени в първия. След това е извадена по случаен принцип една крушка. Намерете вероятността извадената крушка да е дефектна.
БОЖЕСТВЕНАТА ИСКРА
Елена Алексиева
Тази сутрин ми хрумна една велика и тъжна мисъл: че сме живели в най-добрия от всички възможни светове, а не сме го проумявали. Много ми се искаше да я споделя с някого, но не посмях. Опасно е да се говори сега. Вече не знаеш кой стои от другата ти страна – приятел ли, или враг. Казват, че новодошлите на вид били същите като нас и по нищо не се отличавали. Струва ми се невъзможно. Как така няма да се отличават? Ние сме си ние, те са си те. Каква по-голяма разлика от тая?
Аз по принцип не вярвам на слухове. Тук понякога ни е малко скучно и моите братя и сестри си измислят какво ли не. Обаче ако все пак има нещо вярно? Никаква логика не виждам. Ние и бездруго открай време си живеем натясно. На всеки от нас по закон се пада по една съвсем мъничка стаичка с четири тънки картонени стени, опиращи в тънките картонени стени на съседите. Не твърдя, разбира се, че това не е напълно достатъчно. Достатъчно е, но си е тясно. От друга страна, ни втълпяват, че е само временно положение. И че някой ден ще напуснем своите картонени стаички, за да постигнем пълно себеосъществяване и да засветим като слънца. Всъщност защо „като“? Ние сме си слънца и точка. Абсолютни същества, заредени със светлина. Някои от нас дори вярват, че сме ангели и че светлината, която носим, е божествената искра. Е, това вече ми се вижда малко прекалено, но защо пък не? Може и то да е вярно. Нали никой не знае откъде всъщност
идва светлината и кой я слага вътре в нас. Казват също и че никой не може да види собствената си светлина, ако ще да е най-ярката на света. И че всъщност да светиш, не е бог знае колко приятно. Че боцка и пари, и понякога даже боли. Или пък трае съвсем кратко – толкова, че нито ти самият, нито някой друг разбира, че изобщо си светил, преди да те погълне пълният мрак. А понякога дори (имало и такива случаи!) до светене така и не се стигало. Най-много да се чуе едно „пук“, и дотам.
Както казах, аз лично на слухове не вярвам. Но и не осъждам онези, които вярват. Защото в края на краищата никой нищо не ти казва. Кой си, какво си? Защо си тук? Кое е същинското ти предназначение? Блъскай си стъклената глава до пръсване – мълчат! То от много блъскане на главата накрая се стига до „пук“...
Обаче е факт, че от тази сутрин като че ли стана още по-тясно. Аз отначало дори се уплаших да не ми се е появил някой дефект. Ако имаш дефект, хич не се и церемонят. Измъкват те от картонената ти квартирка и край. Пък ти протестирай, колкото си щеш. Занасят те на някакво страшно място и никой повече не чува за теб. По най-актуална статистическа информация това се случва с близо десет процента от нас. Много ли са десет процента, малко ли – нямам идея. Но само като си представих, че мога да съм от тях, направо се разтреперах и още не мога да се успокоя. А дали наистина е по-тясно, или така ми се струва?
Вярно, нашият кашон не е от най-големите, но и ние не сме чак толкова много. При последното преброяване на населението не бяхме повече от деветдесет. Следователно можем да се поберем и да си живеем чудесно и в
доста по-малък кашон. Аз лично не виждам какъв е проблемът. Ама като почнаха от всички страни да се бутат и да се жалват, че откак се появили новодошлите, не останал даже въздух за дишане, на мен също започна да ми се струва, че животът ни е станал непоносим, че връщане назад няма, и така ми домъчня за мене си и за всички нас, че направо ме засърбя главата. При това никой нищо не казва на глас, ами някакъв шепот се носи, някакво шушнене се процежда през стените, пълзи по картона и дори да поискаш да се скриеш от него, просто няма къде.
Значи – новодошлите.
Не е ясно какво всъщност искат и имат ли намерение да остават за постоянно. Важното е, че засега са тук. И че на нас ни стана по-тясно, макар да ни убеждават, че в кашона имало още много място и трябвало да проявим състрадание. Тогава някой зададе напълно разумния въпрос: а те нямат ли си свой кашон? Оказа се, че си имали, дори значително по-голям от нашия, но по някаква си причина вече не искали да стоят там. Не искали или не можели – това също не стана ясно. В сравнение с нашия кашон, техният бил направо огромен. И доста по-хубав, благоустроен. И стените му били от по-дебел картон, а в отделните квартирки се живеело е-хе-хеее! Уютно и весело и дори се пеели песни!
(В нашия роден кашон никой не пее, нямам представа защо. Не че е забранено, просто на никого не му се пее. Ами ако тия, новодошлите, вземат, че почнат да пеят? Ужас! Тогава не знам къде ще се денем. Ще трябва и ние да се заскитаме немилинедраги в търсене на някой чужд, по-гостоприемен кашон.)
Най-лошото е, че външно си приличаме като две капки вода. Казват, че били наши братя и че носели същата светлина. И дори били по-добри от нас, понеже по тяхната си статистика само пет процента отивали брак. („Брак“ е онова, страшното място, където – брррр! – пращат дефектните и откъдето никой не се връща.)
Обаче как е възможно хем да са същите, хем да са по-добри от нас? Това вече ми се струва невероятно. И ако там горе, на някого от ония, дето уж ни били давали светлината (което също не е доказано, моля-моля! Какво пречи просто да си се раждаме такива, каквито сме си?), та ако на някого там горе му хрумне, че всъщност не новодошлите са по-добрите, а ние сме по-лошите, тогава какво? Тогава, мисля си, отиваме всички на кино. Защото десет процента съвсем не е същото като пет, ей това е голата истина. И нищо, че ония били само шейсет, както дочух през стената. Ще ни прогонят и волфрамът им няма да мигне! Така де, ако изобщо имат волфрам.
Тясно е и все по-тясно ще става. А на мен главата ми ще се пръсне от мислене. И този шепот от всички страни, който ме подлудява... Като си спомня само, че довчера живеехме в най-добрия от всички възможни светове, а днес? В претъпкан маломерен кашон! А колко мечтаех най-сетне и аз на свой ред да напусна кашона и да засветя. Понеже и децата знаят, че никой не може да свети в кашон. Можеш да светиш навън, при това ако се трудиш здраво и наистина си достоен. А в кашона само се спи и се кроят планове как час по-скоро да се измъкнеш от него.
Шшшт! Съседът отляво май пак нещо шепне. Казва, че всичко щяло да е наред. Ха, как ли пък не! За разлика от него,
този отдясно изобщо не се обажда. Чудя се дали още е там. Ами че аз дори не знам как изглежда. Ако го видя, едва ли ще го позная. Може да е той, може да е онзи отляво, а може и да е някой от тия, новодошлите, дето уж били като нас.
То, ако се видя сега, аз и себе си няма да позная. Нали ни учат, че сме еднакви и че божествената искра я има у всеки. Трябва ти само една хубава фасонка и малко късмет. Тях сигурно ги учат на същото, защото това е единственото вярно учение и всичко друго е пропаганда и долна лъжа. Освен ако не си от техните десет процента, разбира се. Или от нашите пет.
Ох, обърках се окончателно, пък и никога не ме е бивало с процентите! Съседът от другото ляво токущо ми пошушна да не се притеснявам и че вече нямало да има ние и те. Ония горе така били казали. Всичко щяло да си бъде постарому, а за нас – тоест, за всички ни – даже и по-добре. Олекна ми малко. Май вече не ми е и толкова тясно. Съседите най-после млъкнаха и в кашона се възцариха мир и спокойствие, както преди. Мисленето е уморителна работа, особено ако си проста електрическа крушка и макар да носиш
божествената искра в себе си, нищо не зависи от теб.
Стори ли ми се, или някъде там, в далечния край, някой запя?
Е, ще свикнем и с това. Дори е приятно. Така по-лесно идва сънят. Спиш и сънуваш, че една голяма и топла ръка те вади от кашона и те завинтва в най-хубавата фасонка на света. Твоята.
Освен ако не си дефектна, разбира се.
Но преди заспиване не е препоръчително да се мисли за лоши неща.
ЗАДАЧА №8
Три еднакви крана пълнят басейн за 4 часа. За колко часа басейнът ще бъде напълнен от 5 такива крана?
САМО ТАТЯНА И ДЪЖДЪТ
Здравка Евтимова
Татяна вървеше след него съвсем съзнателно – не точно като сянка – на десетина метра след гърба му. Александър спираше без никаква причина, изпъчваше се, щръкнал като обърнат наопаки кош за дрехи. И Татяна щръкваше. Не се смущаваше, че Александър обръща очилатата си глава към нея и я гледа. Веднъж свали очилата си и ги изтри върху ръкава на якето. Татяна го наблюдаваше, нямаше очила. Отлепи несъществуваща прашинка от ръкава на своето яке, когато той, висок, с къдрава, несресана коса, продължи напред. Татяна го последва. Той живееше в кооперация близо до Военномедицинската академия – стара постройка, с обезцветена мазилка. Преди да хлътне във вход „Г“, Александър се обръщаше назад – на десет стъпки стоеше Татяна. Веднъж ѝ каза: „Здравей“, тя не отвърна, остана до кооперацията, до знака „Паркирането забранено“, под дъжда – беше отворила чадъра си. Косата на Александър, гнездо на свраки, разпръсна дъждовни капки наоколо.
Здравей – каза в четвъртък Александър. – Искаш ли да влезеш?
Татяна го наблюдаваше, без да трепне, без да отклони поглед.
Какво искаш? – попита я Александър.
Тя нищо не каза. Това се беше повтаряло колко – може би три пъти, или пет? Александър не помнеше точно. Когото се опитваше да брои нещо, умът му бягаше в друга посока.
Вече четири пъти идваш дотук.
Седем – обади се Татяна.
Гласът ѝ беше уравнение с две неизвестни, нищо особено, поддържащо интереса за не повече от минута.
Защо вървиш след мене?
Ела – каза Татяна.
Александър не знаеше какво да прави – нито с дъжда, нито с косата си.
Ела.
Той се подчини, беше свикнал – майка му казваше: „Ела да ядеш“. Той не забелязваше какво е оставила в чинията му.
„Това са дрехите ти“ – сочеше стола тя. Понякога излизаше с майка си на разходка, приказваха за математика – тогава дълбочината на ума ѝ го изненадваше. Ако излъжеш човек, всъщност лъжеш себе си. Времето можеше да излъжеш, но ако го направиш, времето те изоставя. Никой никога не е успял да излъже математиката, вярваше майка му. Цифрите са приятел. За цял живот. Математиката беше най-добрият приятел на Александър.
На Александър се беше случвало да отиде на училище с две различни обувки – и двете бяха черни, разбира се. Никой не забеляза. И Александър не беше забелязал, но тогава тя, Татяна – от техния клас, избъбри: „Обувките ти са различни.“ Избухна смях, класът прихна. Александър също се смя – все пак и двете обувки бяха с еднакъв цвят. Веднъж тя – когато казваше тя, имаше предвид Татяна, че кой друг – подхвърли:
„Носиш един и същи панталон четвърти ден поред.“ Той потвърди: „Да“, защото майка му беше заминала на командировка в Хасково. Вечерта, разбира се, забеляза, че му беше оставила още два чифта дънки.
Колко месеца не си се сресвал?
Пак тя го беше попитала. Беше го чакала специално пред входа на училището, за да му го каже. Въобще, когато я забележеше – а Александър не забелязваше кой знае какво – ходеше с широки забързани крачки, но ако случайно я мернеше пред училището, застиваше като ужилен – бяха го жилили и оси, и пчели. Щеше да умре от алергична реакция, ако майка му не бе извикала „Бърза помощ“. Затова зърнеше ли Татяна на входа на училището, си представяше линейка пред блока. Без никакво забавяне се връщаше назад, към нонстопа, особено ако имаха час по литература.
По този предмет беше навързал две четворки. Госпожа Петрова му обясняваше, че когато вечерта смирено гасне, всъщност не гасне, а става тъмно – като че 55 можеше да бъде равно на 54. Затова Александър не съжаляваше, че закъснява за часа – нека нощта угасва без него. Разбираше какво означава да го очаква майка му. Онзи тъжен Димчо Дебелянов му харесваше. Но ако следваше час по математика, нямаше как да не мине през главния вход на училището. Беше пробвал неколкократно да се промъкне през резервния, откъдето влизаше камионетката на снабдителите, но такъв опит влечеше след себе си закъснение, а математиката беше единствената наука, при която закъснението му причиняваше физическа болка. Имаше чувството, че е изоставил приятелите си, цифрите, в горяща къща и е изчезнал, за да отърве кожата.
— Нагазил си в кална локва – отбелязваше Татяна.
Той не се спираше пред нея, отминаваше напред, но се спъваше. Тя наблюдаваше как се клатушка. Усмихваше се. Лицето ѝ беше задача, която Александър не можеше да реши. Тя вървеше на десет крачки зад гърба му. Той се чувстваше безпомощен, а математиката не е наука за безпомощни. Тя е пространство, в което, ако нямаш опора, превръщаш себе си в опора.
Татяна стоеше пред вход „Г“ на останалата почти без цвят кооперация. Александър затърси ключа и естествено не го намери, където трябваше да бъде – в третия джоб на чантата му с 11 джоба. Всичко си имаше място в тази чанта, но ключът се беше изпарил. Всъщност Александър не търсеше в третия джоб. Нямаше представа къде търси.
Ела – каза Татяна.
Той изтърва чантата си в дъжда и тя се стовари на тротоара. Не се наведе да я вземе. Тръгна към Татяна. Тя не му каза да се наведе, но Александър се наведе. Не знаеше защо. Тя го целуна – нещо като уравнение с едно неизвестно, нещо като задача за четири тръби, които пълнят един басейн с вода за 7 часа, а за колко часа басейнът ще се напълни от пет такива тръби? Какъв дъжд валеше само, какъв дъжд. Какво да прави? Задача с огромна трудност, защото Александър не знаеше, нямаше абсолютно никаква представа как да я реши. Татяна му помогна. Целуна го още веднъж, но то не беше помощ, а както в онова стихотворение – вечерта смирено гаснеше, но как да установи защо.
Искам да те победя на олимпиадата – каза Татяна.
Той въобще не я чу и не я разбра. Дъждът падаше върху косата ѝ, дълга, кестенява, нещо като задача, която няма решение, а е толкова хубава, така заплетена в този дъжд.
Чу ли? – устните ѝ подгониха мислите му.
Устните ѝ прогониха дъжда, запалиха невъзможната задача, която го притегляше както звездата притегля планетата, както ядрото притегля електрона, както Татяна, както Татяна …
Чу ли?
Да – каза той, но не беше чул.
Тя зарови пръсти в косата му, огромна, къдрава, рошава и самотна като есента.
Искам да те победя на олимпиадата по математика – повтори Татяна.
Да – каза той.
Устните ѝ бяха дъжд. Устните бяха октомври, октомври бяха устните ѝ. Десети октомври – тогава беше рожденият му ден. И устните ѝ се бяха родили тогава. За да го намерят пред кооперацията, която беше загубила цвета си и чакаше вятъра от неговото раждане.
Ще те победя ли?
Гласът ѝ не беше дъжд. Беше дишане, беше задача за ония четири или пет тръби, които си нямаха друга работа, освен да пълнят някакъв глупав басейн.
Ще ме победиш – каза той.
Беше студено. На октомври това му е работата – да хвърля студ и смут, но те му бяха любими точно пред тяхната кооперация, точно там, на тротоара с огърлица от локви.
Ако не мога да реша задачите…
Гласът ѝ се разсипа в ухото му. Тя се дръпна – не рязко, не бързо, но без нея октомври пламна и дъждът стана лилав.
Аз – започна Александър.
Какво ти?
Аз ще ги реша… Ще ги реша за тебе.
Устните ѝ бяха всичко – огърлица от локви, облак, някакво хубаво място, където не вали и е топло, но то нямаше никакво значение за Александър. Той не се страхуваше от студа.
Обещаваш ли? – прошепна Татяна.
Защо шепнеше тя? Защото дъждът не говори човешки език? Защото водата разбира само езика на молекулите?
Обещавам – прошепна Александър, макар че дъждът не приказваше никой човешки език и нямаше да го разбере.
Тя се отдръпна. Тя беше задача без никакъв отговор.
Александър не можеше да я реши.
Ще те победя ли? – попита Татяна. Заваля силно, но беше хубаво.
Студено ти е – каза тя.
Кръвта му замръзваше. Какво от това.
— Ще реша задачите. Ще ти ги пратя. Честно. Устните ѝ бяха дъжд. Устните ѝ бяха октомври.
Ще дойдеш ли утре тук? – избъбри Александър.
Така казваше майка му, когато искаше нещо от него – „Ще дойдеш ли утре пред службата ми.“ Тя трябваше да пазарува, не биваше да вдига тежки неща, но не слушаше лекарите. Баща му, голям математик, беше му разказвала тя, си отишъл съвсем млад. И така живееха двамата – с математиката, която никой не беше лъгал.
Татяна мълчеше. Татяна мълчеше!
Ще дойдеш ли утре?
Няма – отговори му тя.
Дъждът спря. Всъщност продължи да вали, но Александър не го виждаше. Октомври си отиде – сигурно се бе сврял някъде в града, но го нямаше тук до кооперацията, загубила светлините в прозорците си след думата „няма“.
Александър не попита защо. Майка му никога не питаше. Не се налагаше. Беше ясно. Всеки чакаше там, където се бяха разбрали.
Ще дойда, когато те победя на олимпиадата – гласът на Татяна беше неделя без слънце. Но ако почакаш, може би ще грейне сред облаците. – След като обявят резултатите.
Искаше да ѝ каже – „Ще те чакам.“ Дано пак вали. Татяна беше дъжд. Неговият. Щеше да реши задачите. В математиката няма невъзможни неща.
Не.
Нямаше устни, които са дъжд.
Понеделник. В шест – каза тя.
Гласът ѝ беше поток електрони. Дрехите му бяха мокри. Зъзнеше. Колко е хубаво да зъзнеш, когато си щастлив.
Тя помилва бузата му – нещо като питагоровата теорема. Много просто и ясно, стига да е октомври и да вали. Александър ходеше на училище с глупава радост.
Косата му беше невъзможна, още по-тежка, къдрава. Той отряза част от нея пред очите си, но това едва ли промени положението. Напротив, изглеждаше по-рошав. Задачите на олимпиадата бяха трудни, почти непоносими, но какво от това. Математиката прави човека по-висок от невъзможността. Всяка задача отвеждаше Александър при хората, които я бяха решавали преди него. Трудността беше общото им сърце. Глупости, глупости. На олимпиадата Александър реши всичките задачи. Предаде празен лист.
Беше обещал. Обявиха резултатите. Дойде понеделник.
След пет часът стана пет и двайсет и пет. После пет и половина. Това е логично. Това се случва всеки ден,
откакто има хора на земята.
Татяна победи. Бяха обявили резултатите още в неделя, малко преди полунощ.
След неделя идва понеделник. Това е логично. Понеделник следва неделята, откакто хората са измислили седмицата. Той чакаше Татяна пред кооперацията, която бе изгубила цвета си след толкова срещи с вятъра. Къде бързаш, беше го попитала майка му. Обикновено излизаш на крос към четири. Този понеделник нямаше крос. Този понеделник се стъмни по-рано от обикновено. Може би така му се струваше, защото макар че математиката не допускаше подобно нещо, мислите му накараха вечерта да угасне. Пак заваля.
Колко интересен октомврийски дъжд. Уплашен дъжд.
Защо бързаш толкова? – попита майка му.
Тя му даде чадър, Александър го взе, но го забрави под закачалката.
Стоеше пред кооперацията още от шест без двайсет. Хубав дъжд, нетърпелив. Времето се заплиташе в капките и не помръдваше от мястото си. След един век стана шест без осемнайсет. Без десет. Дъждът въобще не се шегуваше. Аз съм най-смелият пътник, бъбреше той. Не ми трябва GPS. Пътят от небето до земята е мой. Аз съм твоят дъжд – най-бързият бегач. Родих се на небето. Аз съм негов син. Земята ме чака. Тя няма да се събуди без мене за нищо на света.
Шест и десет. Татяна я нямаше. Шест и петнайсет.
Никой не се мяркаше наоколо. То е естествено в този порой. Как е възможно. Защо глупавата вечер угасна. За колко часа ще се напълни онзи проклет басейн с проклетите тръби на дъжда. Шест и двайсет. Не е възможно. Не е възможно.
Часовникът се е намокрил. Избързал е. Часовникът е огънал електроните в електронната си памет.
Никой не се показваше зад ъгъла. Абсолютно никой край тази безцветна, оглупяла от блъскането на вятъра кооперация.
Шест и… Има ли значение шест и колко. Няма.
Едно момиче, съвсем обикновено, с черна коса и тъмно яке, тичаше в пороя. Какво глупаво момиче. Какво прекрасно момиче.
Татяна!
Боже мой, сигурно не съществуваш, но аз ще те създам, за да я пазиш, боже мой. Пази я да не простине. Това е невъзможна задача. Тя има устни от дъжд.
Аз… – вятърът се ослуша. Какъв страхотен глас имаше това момиче – в понеделник, под дъжда. – Аз… Казах им, че ти си решил задачите. Писах им… – момичето млъкна.
Имаше ли значение кой е решил задачите. Математиката винаги намира отговора, но още по-голямо значение, най-голямото значение имаше това момиче. Задачата на Александър със сто неизвестни, една от друга по-трудни. По-красиви.
Аз… – започнаха Татяна и дъждът. Октомври, този хубав октомври. – Обичам те – прошепна Татяна.
Какво? Какво! – избъбри Александър. Дали наистина каза толкова глупаво нещо.
В математиката това беше уравнение, чийто отговор знаеха само Татяна и дъждът.
ЗАДАЧА №9
ОСТРОВЪТ
Кристин Димитрова
Ура, отиваме на остров! – крещеше Данчо и риташе плажната си топка из къщата.
Хм, хубав остров – нацупи се кака му Ивета. – В Гугъл пишеше, че там всеки вторник и четвъртък вали, а в неделя е облачно. Как се издържа това!
Напоследък Ивета се цупеше на всичко, защото беше забелязала, че от нацупването устните ѝ изглеждат по-плътни. Данчо пък постоянно тичаше напред-назад, защото не можеше да стои на едно място.
Облачно е, но не вали! – обърна внимание бащата, докато пренасяше плажните чадъри в колата.
Деца – спря ги майката, – не разбирате ли къде оти-ваме? Това е вълшебен остров! Там от векове насам вре-мето е едно и също. Учените още не са разкрили загад-ката му.
Аз разбирам, но тя не разбира – каза Данчо и посочи сестра си. – Всяка седмица ще имаме по четири
слънчеви дни. През останалото време ще ритаме топка в стаята, какво толкова? И така – цели трийсет дни.
Ивета завъртя очи. Данчо нито се интересуваше от събиране на тен, нито мечтаеше да си направи стотина снимки край морето, за да подразни съучениците си. Какво да му обясниш на такъв?
Ти пък много разбираш! – отвърна му тя. – Дъждов-ните дни на този ваш вълшебен остров са така разпилени през седмицата, че ако пристигнем там в неподходящия ден, нищо чудно през повечето време да си стоим в стаята.
Майката и бащата се спогледаха развеселено.
Но ние вече сме пресметнали в кой ден да пристиг-нем на острова, така че да хванем възможно най-много слънчеви дни – каза бащата.
А вие ще можете ли? Или само знаете да се карате? – попита майката, после добави: – Данчо, стига с тази топка, че ми наду главата.
ЗАДАЧА №10
Три еднакви крана пълнят басейн за 4 часа. За колко часа басейнът ще бъде напълнен от 5 такива крана?
+
На един остров всеки вторник и всеки четвъртък вали, всяка неделя е облачно, а през останалите дни от седмицата е слънчево. Реших да посетя този остров и да прекарам на него 30 дни. През кой ден от седмицата трябва да започне престоят ми, за да се радвам на най-много слънчеви дни?
+
ОСТРОВЪТ НА НЕ-ПУШАЧИТЕ
Любен Дилов-син*
Инспекторът беше кацнал на острова след 2 часа полет от Манила, а преди него – 11 часа от Истанбул. Седнал в градината на хотела, където чакаше да му докарат багажа, той запали първа цигара за последните 16 часа и веднага се разкашля от облекчение…
Всъщност, опита се да запали цигара още на малкото островно летище, където се приводни хидропланът му, но някакъв абориген му се разкрещя: „Но, сър, но, сър, хиър из аеропорт, но смокинг!“ „Какъв аеропорт, бе?! Наоколо е само вода, самолетът кацна в морето!!!“ – идеше му да разбие главата на мъничкия, черен като абаносов бастун служител на клетото съоръжение, наречено летище. Но издържа.
И сега беше доволен от себе си. За последните 24 часа това беше едва третата му цигара… Крясъците на екзотични птици пълнеха въздуха, паркът на хотела беше прекрасен, а шезлонгът и масичката му бяха на ръба на 20-метров басейн, добил благородно ултрамариновия цвят на танзанит в припадащия екваториален здрач.
„Значи за 24 часа съм изпушил 3 цигари, а нормално пуша по две кутии. Но знам колко е вреден този навик, така че сега имам повод да се поздравя: това е намаление на пушенето с… колко процента?“ Инспекторът обичаше всякакви загадки и шаради и тъкмо да пресметне с колко процента беше намалил тютюнопушенето, една сянка безшумно се доближи и постави чаша с искрящ коктейл пред него. Коктейлът имаше същия цвят като водата в басейна.
Инспекторът погледна чашата, погледна басейна, а след това погледна сервитьора, донесъл коктейла. Господи, и той имаше същия цвят! Келнерът сякаш прочете мислите му, прокашля се и на доста приличен английски каза:
Виждам, че пушите, сър, но внимавайте да не си тръскате пепелта в басейна! Ако си изтръскате цигарата в него, ще трябва да го изпразним и напълним отново, а този басейн се пълни от три еднакви крана за четири часа… представете си колко бързо щяхме да го пълним, ако имахме пет такива крана! На рецепцията има една прозрачна кутия, където събираме дарения от благородни дами и господа, за да си купим още два крана…
Още не съм си видял апартамента, нито багажа сте ми донесли, а вече искате бакшиши... А! И пепелник не сте ми донесли?!
Веднага, сър! – отвърна почти виолетовият келнер и потъна във виолетовите сенки също така безшумно, както се беше появил.
Инспекторът остана сам с мислите си. „Добре, де, ако наистина имаха пет крана, за колко време щяха да го пълнят този басейн…“ После се сети за друга загадка: „Басейн се пълни до 50 хиляди литра от пет тръби, а изпразва от осем тръби 50 хиляди и 30 литра. В задачата се пита курортистите срам нямат ли?“ Усмихна се на собствената си брадата шега, но после насила прогони от главата си всякакви басейни. Имаше да разсъждава върху много по-сериозна задача, а удоволствието от аритметиката щеше да остави за по-късно.
За последните 10 месеца от този остров бяха изчезнали 6 туристи. Всички идвали, настанявали се, интегрирали се чудесно в курортното общество, но след няколко дни просто изчезвали, като оставяли целия си багаж. Не бяха заминали, защото – ако изключим хидроплана, който кацаше веднъж седмично – от този остров можеше да си тръгнеш само с лодка. А не особено демократичният режим на островната държава внимателно следеше всеки пристигащ и заминаващ плавателен съд. Колкото до местните рибари, те се водеха на отчет и проверки, все едно работеха в диамантена мина. Може би с плуване? Само ако туристите бяха намерили начин да се разберат с акулите мако – най-бързите в света. Толкова бързи, че скоростта им отстъпваше само на раздразнителността…
„Къде са се дянали проклетите туристи?!“ – пуфтеше наум инспекторът.
Когато говори по телефона с представител на туроператора, на шега подметна, че туристите може да са били изядени от местните жители. Служителят се разпищя, че това е предубедено, расистко изказване и че последният регистриран човекоядец на острова намерил смъртта си още преди пет години. Изяден бил, но не станало ясно от кого… Или от какво…
Келнерът се върна с пепелник. Изящен, кристален, тежък.
„Чешки кристал! „Бохемия“ – безпогрешно го определи инспекторът – „Откъде на Антиподите чешки кристал, бе?! Този остров е пълен със загадки!“
Слушай – обърна се към келнера, – ти тези, изчезналите, познаваше ли ги?
Разбира се, сър – отвърна келнерът, като премахна невидима прашинка от ревера си. – Прекрасни хора!
Според теб къде са отишли?
Бих искал да кажа „на някое по-добре място“, но просто не мога да си представя по-добро място от този остров. Загадка, сър!
Казват, че имало човекоядци? – подпита лукаво инспекторът.
Не знам кой твърди подобни безобразия, сър! Официално, последния човекоядец го изядохме преди две години. Бях още юноша, но ми гласуваха доверие и аз рязах морковите за рагуто.
Хм… – инспекторът замислено почеса брадата си. – А някой от изчезналите да те е впечатлил с нещо?
Интересни хора бяха, сър. Впечатляващи в много отношения, трудно мога да откроя някого. Имайте предвид, че те изчезнаха по време на дъждовния сезон, а тогава тук е малко депресиращо. Ето, жена ми също е много депресирана – вече четири дни вали, а тя е притиснала лице към стъклото на прозореца. Ако и утре вали, вече мисля да я пусна да си влезе вкъщи..
Значи и сега е дъждовен сезон, така ли?
Не точно. Сега е междинен сезон. Вали всеки вторник и четвъртък, а всяка неделя е само облачно, без да вали. Но пък през останалите дни е слънчево. Затова хората непрекъснато смятат през кой ден от седмицата трябва да започнат отпуската си, за да могат за 30 дни да имат най-много слънчеви дни.
Хм, интересна загадка. И кой ден е най-подходящ?
Когато не вали, сър.
Да, де… ама кой е денят от седмицата, за да имаш най-много слънчеви дни за един месе… Я чакай малко!
Тези, които изчезнаха – те недоволстваха ли от дъжда?
Да, сър! Казваха, че цигарите се овлажняват и много трудно се дърпат. Тютюнът мухлясвал…
Много ли бяха пушачите сред изчезналите?
Всички, сър.
Хм… Това единствените пушачи на острова ли бяха?
Единствените, сър.
Не е ли странно, че от острова са изчезнали само пушачите?!
Забележително е, сър!
Не е забележително. Подозрително е!
Инспекторът се опита да стане от шезлонга и да се разкърши, но с почуда установи, че почти не можеше да помръдне. Сякаш беше залепнал под виолетовия, танзанитен здрач…
Да ви помогна ли, сър? По това време гравитацията обикновено се изостря. Това е малко преди да духне вечерният бриз…
Инспекторът се обърка, докато се опитваше да обмисли чутото. „Как се изостря гравитацията, бе?! Какво говори този?“
Келнерът невъзмутимо продължи:
А колкото до изчезналите пушачи гости на хотела, сър, аз не мога да го твърдя със сигурност, но някои по-стари островитяни разказват, че техните деди-човекоядци много обичали пушено месо. Разбира се, няма как да го разберем, защото – както вече обясних – последният човекоядец на острова си отиде неотдавна…
Какво говориш ти, бе? Пушен и пушене са различни неща?
Не знам, сър… Казах, че не мога да съм сигурен. Но знам със сигурност, че изчезналите миришеха на цигари и дим като трудовашки „ЗИЛ“…
Инспекторът замръзна. Неслучайно беше един от най-уважаваните експерти по криминалистика в далечната си страна. Откъде накъде на този остров, който се намираше на десетки хиляди километри от Европа, някой можеше да знае какво е „ЗИЛ“, а още повече – „трудовак“?!
Може би имаш предвид „ЗИС“, а не „ЗИЛ“?
О-о-о, „ЗИС“ се казват „ЗИЛ“ от 1953-та година, сър. Тогава „Заводът на името на Сталин“ е прекръстен на името на Лихачов… Това е един от създателите на съветското автомобилостроене, макар че повечето му коли са откраднати модели на „Пакард“ и „Кадилак“.
А трудовак… Тази дума знаете ли какво означава?
Да, господине! Вашата родина има пълното право да се гордее със създаването на първите трудови войски – законът за трудовата повинност е от 1920 година, въведен от правителството на Александър Стамболийски. Години по-късно германците го заимстват и прилагат, макар че можем да открием подобни опити още при фараоните в Египет. Както знаете, под гребните пейки в галериите са открити йероглифни надписи, които гласят: „Да живее феодализмът, наше светло бъдеще“!
Инспекторът изведнъж усети, че е станало прекалено горещо… Сервитьорът започна да му прилича на учителката по химия от девети клас. Стана му лошо.
На острова има ли други пушачи?
Мисля, че сте само вие, сър – но разбира се, не мога да съм сигурен в това. Все пак не познавам всички гости.
Но сред жителите на острова със сигурност няма пушачи…
И аз ли мириша на трудовашки „ЗИЛ“? – с разтреперан глас попита инспекторът.
Ами позволете да ви помириша, сър…
Келнерът започна да се надвесва над инспектора. Сянката му ставаше все по-голяма, самият той нарастваше ли, нарастваше, докато не се превърна в огромно, тъмнолилаво, танзанитено петно от гъст, влажен въздух, което притискаше инспектора към шезлонга. Тъмнината на нощта и на водата в басейна се сляха с всичко наоколо и бавно погълнаха инспектора…
Той изпищя, успя да преодолее „изострената“ гравитация и да се изправи… в леглото си. Бархетната му пижама беше мокра от пот. Огледа се на танцуващите по стените светлинки, хвърляни от фаровете на първите коли по булеварда. Погледна часовника си. 5:55 часа – съвсем навреме да се изкъпе, да си направи кафе, да го изпие спокойно, да се приготви и да стигне навреме за първия час в кварталното училище.
Да, наистина го изнервяше това, че с мисъл за здравето си спря да пуши преди месец – но пък какви яки задачи беше подготвил за контролното по математика, което щеше да обяви днес…
*Авторът напомня, че пушенето убива, а алкохолът трябва да се консумира отговорно и само от лица над 18 години.
ЗАДАЧА №11
КОГАТО НА МАТЕМАТИКАТА Ѝ ПИСНАЛО
Мария Касимова-Моасе
Бил съвсем обикновен ден, например вторник сутрин или пък четвъртък към два следобед, в една съвсем редова година, в сезон, който може да е пролет, лято, есен или зима, където и да е по света или някъде около него, когато на Математиката просто ѝ писнало. Ама така ѝ писнало, че направо ѝ изсвистяло ухото и очите ѝ се насълзили от острия звук. Писнало ѝ дотолкова, че станала оттам, където седяла – стол, люлка, чин, трева, водно колело, самолет, балон, кон или клон – и с цяло гърло и пълен глас – детски, женски, мъжки, дрезгав, певчески или пък вълшебен – изкрещяла „Не издържаааааам!“
Викът ѝ се разнесъл над всичко, над което може да се разнесе един вик – поля, планини, морета, реки, простори, балкони, заспали утра и тихи вечери – и разтърсил всички възможни други науки като нея – всякакви там биологии, физики, медицини, истории, политологии, литературознания,
педагогики и технологии. Те се надигнали оттам, където на свой ред си стояли, лежали или се полюлявали, и започнали една през друга да питат и да се питат кой, какво и защо не издържа.
„Според кои природни закони не издържаш?“, поинтересувало се Природознанието. „Течно, твърдо или агрегатно е неиздържането ти?“, извисила глас Физиката. Тя пък посъбудила Историята, която констатирала, че благодарение на такива неиздържания човешкият ход е вървял винаги напред. Това стимулирало Изкуството да се похвали, че генерира каквото е създадено изпод ръцете на творците именно защото на тях от нещо някога им е писвало. Социологията веднага се заела да смята какъв процент от човечеството би променил хода на историята заради тази математическа депресия. „Как точно се чувстваш, като не издържаш?“, включила се Психологията, а Педагогиката предложила да обедини всички виждания на останалите науки в няколко учебника за неиздържането, които да предложи в най-скоро време на световните училища.
„Ето на това не издържам! – проплакала Математиката. – Че всички ние само задаваме общи въпроси и търсим общи отговори, които да обединим в общи изводи за общи неща. Без изобщо да си даваме сметка, че една задача или въпрос винаги се ражда от конкретна човешка история.“
„Предлагам да дадеш примери, от които да изведеш тенденция, след което да дефинираш явление“, предложила Философията. Понадигнали глави от своя полусън, науките се настроили да слушат.
И Математиката започнала да разказва…
„В едно училище като всички останали училища, в часа по мен зададоха на учениците следната задача. „Секретно досие гласи: „Противникът е открит. Хората с якета са два пъти по-малко от хората с ризи. Облечените с якета носят шапки, а само един с риза има и шапка, така че гологлавите са само с един повече от тези с шапки. Съобщи в щаба броя на противника!“ Когато чуха условието, някои деца се разплакаха – как да намериш конкретно число, когато в самата задача не е дадено нито едно?! Други ги заболяха коремите от притеснение, защото разбраха, че трябва да търсят половината на нещо, което не го знаят колко е, а в същото време трябва към друго, което също не знаят, да добавят още едно. Трети направо се предадоха, защото чуха за някакви противници и секретни досиета, а това никога не предвещава нещо добро. Така от целия клас задачата започнаха да решават едва един-двама ученици, от които така или иначе после или всички щяха да препишат, или щяха да се оставят с двойки по мен, което още повече да ги отчая в търсенето на каквито и да е отговори за вбъдеще.
А знаете ли, мили мои колеги науки, че зад всички тези анонимни задачи за басейни и тръби, за влакове и автомобили, за хора с якета, шапки или ризи стоят истински човеци и истински случки? Знаете ли, че онзи басейн, дето се пълни за четири часа от една тръба, пък се изпразва от друга за два, всъщност е басейнът на училището в едно малко градче в планината? Там децата никога няма да се научат да плуват, докато някой не ремонтира този теч и не разгадае защо проклетият басейн не може да се напълни, та цяла година вместо да тренират плуване, учениците имат свободен час. Знаете ли, че онези две коли, дето пътуват една към друга, трябва задължително да се срещнат, защото едната е стара и ще се разпадне по пътя и така няма да може да закара топла храна на един старчески дом в закътано селце в Странджа планина. Ако никой не пресметне къде точно могат да пресрещнат стария и новия автомобил, трийсет и четирима баби и дядовци, бивши лекари, учители, инженери, архитекти и писатели ще останат гладни. Знаете ли също, че влакът, дето закъснява в онази другата задача и няма кой да пресметне кога точно ще пристигне на гарата, ще накара Светлето, едно малко момиченце, напразно да чака да прегърне най-добрата си приятелка, която пътува с него към нея? Никой не знае, че в онази задача за противници всъщност никой на никого не е противник. Хората с ризи, якета и шапки са майки и бащи, братя и сестри, съседи, приятели, познати, съученици. Всеки от тях си има дом, предпочитан цвят, любима поза за сън, най-вкусна храна и лош навик, като например да говори с пълна уста или непрекъснато да пита нещо. Всички са с руси или тъмни коси, къдрави, прави или опадали, с камбести или чипи носове, с очила или пък с бради и мустаци. Всички носят имена, които може да са като на всеки друг – Васко, Петър, Мария, Тони, Силвето… Може би вкъщи имат кучета, котета или папагалчета, а може би зайчета, които обичат да спят в якетата им, или канарчета, които се крият в шапките им. На едните сигурно им е топло и затова са си съблекли якетата или пък поради разсеяност някъде са си ги забравили. А може някой от тях да е свалил своето и да го е подарил на някой бездомник, който няма как да си купи и без топла дреха ще студува цяла зима. Другите може би не се харесват с шапки или пък се притесняват, че ще си сплескат прическите, ако ги нахлупят до челата си, затова са ги натикали в джобовете на якетата си. Никой не подозира, че може би някой от тях – с шапка или без, с яке или пък само по риза – го боли корем, друг събира пари, за да замине за Африка, а трети мечтае да стане пилот или е на път да направи световно откритие. И всички, които се занимават с мен, Математиката, ги виждат само като буква, която да ги замести – R е броят на тези с ризи; J са тези с якета; H е за онези с шапките, а N са всичките заедно… И после правят само няколко от моите класически действия – заместват, делят, прибавят, изравняват и получават числа. Безлични, общи, безплътни числа – R е шест, J е 3, H е 4, N е
9. Ето от това ми писна, мили мои колеги науки! Искам отвъд числата пак да виждаме хора.“
След като казала това, Математиката седнала отново на мястото си и дълбоко и тъжно се умислила. Останалите науки не можели да оставят това така. Затова се замислили къде и в техните задачи и въпроси са истинските истории, с истинските човеци в тях. Така Философията отново се сетила за малкия Платон и неговите хвърчащи идеи и за младия Сократ, страстта му да говори и непрекъснато да задава въпроси. Физиката си припомнила онзи случай, при който в градината на майката на Нютон една ябълка паднала от дървото на земята, вместо да полети нагоре към небето, и така той открил закона за гравитацията. Медицината се сетила веднага за сърдечната Флорънс Найтингейл, която създала първото училище за медицински сестри в света, за смелата Мари Кюри, която измислила рентгеновия апарат, за разсеяния и не особено подреден Александър Флеминг, който открил пеницилина като първи антибиотик за лекуване на инфекции. Химията се плеснала по челото, заради всичките счупени епруветки, избухнали колби и велики моменти на открития в лабораториите на Дмитрий Менделеев, Джон Далтон, Антоан Лавоазие и още стотици момчета и момичета, мъже и жени, влюбени в нея. Социологията се замислила отново, че зад числата, процентите и уравненията стоят живи хора, които всеки ден правят по нещо добро от своите ателиета, офиси, бюра, пътища, пътеки, операционни, класни стаи и домове. Благодарение на всички тях Педагогиката също се замислила и най-после зад полковете с ученици, зад армиите от класове с отличници, добре справящи се и двойкари отново видяла деца, момчета и момичета, понякога уплашени и тъжни, понякога мечтаещи и разсеяни, с техните детски стаи, играчки, любими спортове, важни неща за правене, специални родители и време, което не стига за всичко толкова интересно на света.
Така най-после благодарение на Математиката, на която изведнъж ѝ било писнало, науките взели, че отново се очовечили.
ЗАДАЧА №12

В клас от 26 ученици 9 са плувци, 11 – скиори и 13 – футболисти. Ако 4 от плувците са скиори и никой от футболистите не е плувец, намерете колко от скиорите са футболисти.

МАТЕМАТИКАТА Е СЛОЖНА НАУКА
Мария Пеева
Домашното ни по математика… Понякога си представям разни моменти от живота си като видео в инстаграм. В това конкретно видео, господинът се е качил на катедрата и смешно се поклаща напред-назад, точно както танцуват старите хора, а текстът на задачата излиза над главата му в неонов шрифт. После идва кадър с мен, застинала, гледам тъпо. Надписът тук е:
„Математиката е сложна наука“.
Коментарът на майка ми под това несъществуващо видео:
„Какво става с теб, Мина? Ти винаги си обичала математиката.“
Коментарът на психоложката ми:
„Да си представяш трудните ситуации като видеа в социалните мрежи е твоят механизъм за справяне с тях. Така се изолираш от проблема и се наблюдаваш отстрани. Мислиш ли, че това ти помага?“
Коментарът на господина:
„Това е съвсем обикновена задача от „множества“, Мина – мисля, че е съвсем по силите ти да я решиш.“
Задача от множества… Иска ми се да можех да обясня на господина, че и нашият клас е от 26 ученици, обаче на никого не би му хрумнало да ги дели на скиори, плувци и футболисти. При нас делението по-скоро би било в тоя вид: В клас от 26 ученици 6 са готини, 11 се правят на
такива, а останалите са жертвите, на които никой не обръща внимание.
А в задачата би трябвало да се пита:
Ти кога спря да си готина и стана жертва?
Телефонът ми вибрира. В инстаграм групата на класа, Дани е пуснал решението на домашната задача – веднага личи, че е копирано от чат джи пи ти.
Дадено:
Общо ученици: 26
Плувци: 9
Скиори: 11
Футболисти: 13
4 от плувците са и скиори.
Никой футболист не е плувец. Търсим: колко от скиорите са футболисти.
Да въведем означения
P= брой плувци = 9
S= брой скиори = 11
F= брой футболисти = 13
PS= плувци ∩ скиори = 4
PF=0 (няма общи между плувци и футболисти)
Нека SF=x = броят на скиори, които са футболисти (това търсим).
Нека PSF=y = има ли ученици, които са едновременно плувци, скиори и футболисти? Но тъй като футболист ≠ плувец, тогава y=0.
Изчисляваме обединението
Според формулата на включване-изключване:
∣P∪S∪F∣=∣P∣+∣S∣+∣F∣-∣P∩S∣-∣P∩F∣-∣S∩F∣+∣P∩S∩F∣
Заместваме:
26=9+11+13-4-0-x+0
26=29-x
Решаваме за x
x=29-26=3
Отговор: 3 от скиорите са футболисти.
Ех, Дани… Даже не си е направил труда да изтрие форматирането на изкуствения интелект. Отдолу се появяват сърца и палци, но сто про никой нищо не разбира. Това е проблемът с изкуствения интелект – дава ти готови решения, но не те учи сам да ги намираш. Някъде проче-тох, че откакто използват гугъл мапс и джи пи ес, хората все повече губят усещането си за ориентация. Някой ден сигурно и тоалетната няма да можем да намерим, без Гугъл да ни напомни къде е. А може би ще трябва и да ни напомня изобщо да отидем до тоалетна, иначе ще се напишкваме в гащите си, ей така, както си скролваме.
— Губите връзка с реалността, Мина – казва майка ми. Казва се «brain rot», но тя не обича чуждици, нито социални мрежи, затова не си правя труда да я просвещавам.
Мина… МИНА!
Тази нотификация вече не е от групата. Дани преминава на лични съобщения.
Мина, реши ли задачата? Ще трябва да ми я обясниш.
Да ти я обясни Ирена, си мисля, но не му пиша нито дума, оставям го да виси.
Мина, стига си се цупила заради тая Ирена. От мен получава само seen.
Тя започна, аз нищо не съм направил.
В съседната стая брат ми пуска някоя от последните си любими инди групи – звучи ми яко и се заслушвам.
You said
that you liked me but we both know
you love him.
Донякъде мога да се идентифицирам с лирическия герой тук, както би казала госпожата ни по български. Само ролите са разменени. „Каза, че ме харесваш, но и двамата знаем, че обичаш нея.“ Бих могла да я пратя на Дани, разбира се, но ще вземе много да си въобразява.
Пиша си в бележките на телефона си „да не пращам песни на момчета, които не чуват текстовете“, после задържам delete и изтривам цялото изречение. По-добре да си го запазя за някой пост, ако изобщо доживея до момент, в който пак ми се правят постове.
Дани пак:
Мина, хайде, отговори.
Снимка на стикер с куче, което си хапе опашката. И след това:
Знам как да ти докажа, че съм с теб, не с нея.
Пауза. Оня тип пауза, в която светът си взима въздух. Отговорът ми се пише сам: „Не ми дължиш доказателства.“ Но пръстът ми не натиска send, а камерата се обръща към
мен и виждам отражението си. Май ще ревна. Моят филтър за това видео е dramatic.
Дани звъни.
Вдигам.
Ще ти покажа, че не ми дреме за Ирена – казва, без да ме поздрави. – Имам някои… снимки.
Снимки?
От нея. Тя ми ги прати. Ще ги пусна на стори. За да видиш, че ми пука само за теб.
Тук видеото ми се сменя. Кадър с избухващ надпис
„НЕ“. Черен екран. Субтитри: „Не е доказателство, ако е престъпление.“
Чакай, идвам.
Гласът ми е чужд, но не трепва.
След десет минути.
Минавам през коридора като през тунел. Брат ми е увеличил музиката, рефренът е същият: You said that you liked me… Изключвам звука, без да го питам. Той ме стрелва бегло с очи, после връща и задържа погледа си.
Всичко окей?
Засега да.
Усмихвам се като в класическа комедия, която всеки миг ще премине в драма.
Дани живее на две преки от нас, в кооперацията с големия жълт графит, който обещава „Свобода“. Натискам звънеца. Той отваря по боксерки. Самочувствието му е толкова високо, че ако беше балон, щеше да пробие тавана. Или по-скоро да се пръсне в него.
Мина… Усмивка.
Готова ли си да видиш нещо?
Готова съм да видя телефона ти – казвам. – Сега.
Ще ти покажа – ухилва се. – Ще ги пусна тия снимки и всички ще разберат…
Че си герой, така ли? – прекъсвам го. – Яката работа? Той се засмива неловко.
Е, тя си го търсеше. Щом ми ги е пратила, значи не ѝ пука.
Това, че някой е уязвим, не ти дава право да го разстреляш онлайн – казвам толкова спокойно, че самата аз се изненадвам. После протягам ръка към него. – Телефонът.
Той се поколебава за секунда и времето увисва, все едно някой е дал на «пауза» точно на най-нелепия кадър от видеото. В стаята му мирише на дезодорант и на вкиснат протеинов шейк. По пода се въргалят тениски, на бюрото са наредени хилави кактуси, единият от тях е паднал настрани. Дани се размърдва и видеото тръгва отново. Подава ми телефона си с жест „нямам какво да крия“. Има. Пинът му, който знам, защото някога беше сладко да знаем малките си тайни.
Галерия. Папка „private“. Пулсът ми бие в слепоочията. Няма да описвам нищо – не защото не мога, а защото не трябва. Виждам само едно: предадено доверие, което се мята – голо, отчаяно и беззащитно като златната ми рибка, когато аквариумът се счупи. Дани ми се хили насреща и изведнъж ми се приисква да го ударя.
Дан – казвам и гласът ми скърца, – това са чужди граници.
Ама заради теб е.
Той ме гледа като малко дете, което вярва, че „заради теб“ е карта за безплатен вход навсякъде.
Искам да ти докажа…
…че ме харесваш? – допълвам. – Харесването не се доказва, като унизиш някого. Това е като задача от множества, Дани. Любовта, уважението и егото – три множества. Ако махнеш уважението, пресечната им част е празно множество, нула.
Не говори като даскала, моля те – измрънква той.
Точно като него ще говоря. Пръстите ми летят: select → delete.
Изтривам ги.
Ей! – протяга ръка, но не достатъчно смело. Може би усеща какво е изгубил. – Това са мои…
Не. Това не са „твои“. Това са нейни снимки на твоя телефон. Има разлика между притежание и достъп. А ти си решил да превърнеш достъпа в оръжие.
Мина, правя го за теб!
Няма нужда. Не прави нищо „за мен“, ако друг ще го плаща.
Изтривам и кошчето. Тишината се настанява между нас като трети човек. Онзи, когото никой не е канил.
Окей – проговаря пръв Дани. – Сега доволна ли си?
Не.
Поглеждам го в очите.
Доволна ще съм, когато разбереш как изобщо ти хрумна такова нещо. И докато това стане – а то няма да стане – ние приключваме.
Как така приключваме? – гласът му прескача. – Заради нея ли?
Заради мен – отговарям. – И заради теб. Защото има граници, които не се преминават.
Той свива уста и прави онова детинско „м-м-м“, което преди ми беше мило. Сега е просто лиготия. Оставям телефона на бюрото до обърнатия кактус и го изправям. Кактусът ще оцелее около Дан, той си има бодли. Ирена няма. На излизане мярвам лицето му, дългите мигли са сведени надолу. За един много кратък миг сърцето ми се свива. Мисля си, че бих искала да има бутон „restore“ за
отношения. Но такъв няма. Може пък да е за добро.
В асансьора пиша съобщение на Ирена:
Имаше твои снимки в телефона на Дан. Вече няма.
Seen и три точки, после нищо. Изтривам съобщението и набирам ново:
Ако искаш да поговорим, пиши ми. Изпращам и прибирам телефона в джоба си.
На улицата хладният въздух ми идва добре след спарената стая на Дани. В главата ми се появява господинът по математика и неоновият надпис: „В клас от 26 ученици…“
Този път сама довършвам текста:
„В клас от 26 ученици пресечната част между харесване и уважение е толкова голяма, колкото искаш да бъде. Но само ако не се нулира от страха.“
Нотификация за съобщение. Не е от Ирена, от мама е. Кога се прибираш?
След малко. Искаш ли супа? Да.
Психоложката ми би казала, че превръщам и този момент във видео, но този път е по-различно. Няма филтри. Има улица, късна есен, листа по тротоара и едно момиче, което е направило нещо правилно, без да се пита дали е герой в чужда история.
Телефонът вибрира. Този път е Ирена:
Благодаря. Не очаквах да… Все тая. Може ли утре да поговорим след училище?
Да.
Пъхам телефона в джоба си и тръгвам към нас. Някой е подпрял счупено огледало на контейнера. Поглеждам се за миг – уж съм на парчета, но се виждам цяла. И за първи път от дълго време насам математиката ми се струва лесна.
Изваждаш унижението. Изтриваш страха. Делиш вината. Умножаваш смелостта.
Резултатът е положително число. И е мое.
ЗАДАЧА №13
Три еднакви крана пълнят басейн за 4 часа. За колко часа басейнът ще бъде напълнен от 5 такива крана?
БАСЕЙНЪТ
Палми Ранчев
Обикновено мислите имат посока. Това ми помага, получавам усещане за цел, дори и в по-далечно бъдеще, а и за своите възможности. Признавам, невинаги правя каквото е нужно. Често обръщам внимание на най-близкото, лесно за правене. В случая вероятно трябва да се наведа над рамото на Михаил, моят син – той се опитва да реши последната задача от домашното си по математика. Все още не е открил начина да го направи. Личи си по изражението на лицето му, напрегнато и с обичайното за него упорство. Смущаващото е, че от доста време физиономията му не се променя. Вероятно очаква да му помогна. Макар да знае, че не само математиката, а каквито и да било изчисления, дори обикновеното плащане на сметки, свързани с всекидневието, събуждат у мен естествено за природата ми отвращение. За съжаление – негово, а в известна степен и мое – засега нямам желание да погледна какво представлява тази негова задача. Пред очите ми от доста време е моят баща. Отдавна не е на този свят и аз свикнах с този факт. Още като малък веднъж чух, че всичко живо на този свят все някога умира. И през годините постепенно приех, че и това е част от живота.
Сравнително лесно е, когато се отнася за хора, които не познаваш или си виждал случайно. И са ти чужди. Тогава също ти става тъжно, дори ще се прекръстиш. Но по-безболезнено приемаш, че след като измине отреденият ти от Бог или съдбата срок, и смъртта е част от нормалната човешка участ. И дори определя смисъла на съществуванието. Когато мисля за баща си, особено сега, появил се най-неочаквано – в паметта ми, а като че ли направо застанал срещу мен – всичко е съвсем различно. И не обръщам внимание на Михаил. Оставям го сам да се бъхти над неговите математики. Още повече, както споменах, не съм сигурен доколко мога да му бъда полезен. Многократно съм успявал. Без да крия, че винаги подхождам към решаването дори на лесна задача с известна несигурност. Обяснил съм му, че съм повече художник и съзерцател, отколкото математик. Има за какво да разчита на мен, и за какво – единствено на себе си. Новостите, дори когато ги приемам, често остават на разстояние. Не ги доближавам и в буквалния смисъл. Не им преча и те не искам да ми пречат. Отдавна съм приел, че всичко наоколо се движи с огромна скорост, като приливна и неудържима вълна. Отнася старото, а понякога
и онова, което още не съм разбрал напълно. Ако вчера е било валидно, днес няма същото значение. Или направо не съществува. Примирил съм се, че не разбирам дори игрите на Михаил. Не мога да му партнирам в игрите, когато е болен и се наложи, да речем, да остане по-дълго вкъщи. Ще отбележа, че Силвия, моя съпруга и негова майка, ни напусна. Някак изведнъж. Поне за мен беше неочаквано. Била уморена и имала нужда да си почине. Не обясни къде отива, нито с кого. Изчезна, и оттогава не се е връщала. Затова се налага да върша доста специфична, определено домашна работа. Справяме се, без да съм идеален. Грижата за Мишо е на първо място. Той е най-близкият ми човек.
За съжаление, точно в този момент нямам сили за неговите математики. От известно време, както споменах, виждам баща си. Появил се, без да знам как и откъде. Стои пред мен, половин глава по-висок, синеок, с малко увиснал месест нос, и аз нямам никакво съмнение, че е точно той.
— Татко, как се чувстваш? – питам го, а всъщност си спомням една наша среща преди доста време. – Свикна ли да живееш без майка?
Тогава, а и сега не съм сигурен откъде се появи този въпрос. Разбира се, исках да знам как се чувства, когато живее сам. Но да го питам по този директен начин никога не съм си позволявал. Струваше ми се, че ще го нараня. Май наистина така стана. След моя въпрос той наведе глава, или не, за миг остана неподвижен, и едва тогава я отпусна към гърдите си. Сега, дори когато всичко повторно се случва пред очите ми, не съм сигурен. Достатъчно е, че той е тол-кова реален. Протегна ли ръка, струва ми се, ще го докосна. Това е причината и аз да стоя неподвижен. Не знам дали той
разсъждава какво да отговори, или мълчанието му представлява упрек, че го питам така направо. Тук е мястото да кажа, че майка и татко бяха съвсем различни хора, пълни противоположности – и в емоционално, и във всяко друго отношение. Наблюдаваш ги и се чудиш как са се събрали, и как са живели толкова години заедно. Майка беше активна, винаги готова за разговор, дори и с непознати в трамвая, когато отивахме на екскурзия. Охотно коментираше, обсъждаше, разказваше, стига да я слушат онези около нея. Затова, мисля, неслучайно сърцето ѝ не издържа. Преживяваше всичко емоционално, често пъти силно възбудена. Докато татко беше интровертен, затворен в себе си, и внимателно наблюдаваше какво се случва около него. Дори така не успяваше да види онова, което майка виждаше, и се налагаше тя да му обяснява и показва какво е пропуснал.
След въпроса, който и за мен се оказа неочакван, и дори се почувствах неудобно, аз също замълчах. Общото ни мълчание продължи доста – и тогава, когато го попитах, и сега, когато си спомням случилото се. Накрая изрече с променен глас, гръден, или вероятно дошъл от по-навътре:
С това не се свиква, сине! Няма как да свикна с нейното отсъствие.
И аз не мога. Сънувам я, мисля за нея. Ама трябва да се примирим. Животът си върви, колкото и близки хора да ни напускат. И баба я няма, и дядо го няма. Дори връстниците ми започнаха да си отиват без време. Това е реалността.
Не мога да кажа друго по този въпрос.
В този момент Михаил попита кога ще погледна задачата му. Всички останали бил решил, с тази, последната,
все не стигал до верния отговор.
Мишо, първо си преговори урока. В него са формулите за решаване на подобни задачи. Така ще приложиш знанията си на практика. Това е целта на повечето науки. И ти, абсолютно сигурен съм, си по-добър от мен във всичко, свързано с тях. Не крия – нито от теб, нито от всеки друг – че никога не съм бил кой знае колко старателен ученик.
И мен не ме бива в математиката. Предпочитам рисуването.
Щом си решил предишните задачи, и с последната ще се справиш.
Татко, имам нови темперни бои. Нямам търпение да свърша с домашното.
Признавам, че когато бях на твоите години или може би малко по-млад, в час постоянно рисувах върху последните страници на тетрадките си. Кораби, хора, цветя… Каквото се сетиш. И ако внимавах за думите на учителката, то беше само за да не разбере какво правя. Случваше се да се увлека и я виждах едва когато се надвесеше над мен. Чувствах се неудобно, не на място. Опитвах се да я убедя, че така, като рисувам, по-добре разбирам нейните обяснения. Учителката ми по математика, другарката Живкова, както я наричахме, беше доста великодушна. Преглеждаше рисунките, усмихваше се и само ме предупреждаваше да внимавам поне докато преподава новия урок.
И с мен, татко, се случват подобни конфузии. Но нашата учителка не е другарка, а госпожа, и е доста строга. Наказва, пише двойки и единици.
За съжаление не можеш да нарисуваш решението на задачата.
Напротив, мога. Не съм сигурен дали госпожата ще разбере моето решение. Затова трябва да ми помогнеш да я реша по обикновения начин.
Каква е задачата?
Три еднакви крана пълнят басейна за 4 часа… – започна Михаил.
Някога не понасях, когато ми се паднеше да изчислявам за колко време ще се напълни басейнът, ако… – изговорих почти едновременно с него. – Дори като го казвам, признавам, усетих тежест в главата.
На теб ти е помагал дядо. Нали е бил инженер.
Да, той почти винаги решаваше задачите ми. Не как да е, а по няколко начина. Единият обикновено беше толкова оригинален, че дори учителката трудно го разбираше. После питаше как съм стигнал до такова решение.
Ти признаваше ли, че дядо ги е решил?
Разбира се. Не само защото не исках да ме смята за математическа надежда. Просто се гордеех, че баща ми ги умее тези работи, както никой друг. Помня, той дори решаваше задачите на съседите. Тогава те бяха студенти и учеха висша математика в Университета.
Тези задачи сигурно са доста по-трудни?
Не мога да ти отговоря. До ден-днешен не съм разбрал с какво точно се занимава висшата математика.
Поне опитай да решиш моята задача. Тя е от обикновената математика.
Казах ти, че първо е задължително да си научиш урока. И не само последния. Преговори поне и двата предишни. Разните му там закони, теореми, леми и каквото друго се сетиш. Тогава, сигурен съм, ще решиш и последната задача. Все пак учиш в обикновено училище, а не за математически гении.
Честно казано, исках Михаил да ме остави още известно време на спокойствие, защото баща ми, неговият дядо, отново беше пред мен. Не ми се присмиваше, че още не съм се опитал да реша задачата на сина си, а само ме гледаше. Вероятно под въздействие на нелепия въпрос дали е свикнал да живее без жена си. Как можах да го попитам по толкова идиотски начин?
За колко часа басейнът ще бъде напълнен от 5 такива крана?
Признавам, чух гласа на Михаил, но този път не погледнах към него. Излишно е да повтарям, че бях в особено състояние. Появата на баща ми, поне до този момент, приличаше на неочаквано посещение. Той, без да ме предупреди, е дошъл от онзи свят и ми припомня какво сме говорили през последните месеци.
Сега е седнал зад ниска масичка, наведен над шахматна дъска. На нея има само няколко фигури, което означава, че партията е към края – или се опитва да разреши шахматна задача. Шахът беше една от неговите страсти. Имаше огромно количество книги на френски, руски и български, с анализи на известни шахматни партии от шахматисти като Михаил Ботвиник, Борис Спаски, Боби Фишер, Хосе Раул Капабланка и други големи имена.
Сега му беше трудно да се съсредоточи. На мен също, особено след като разбрах, че както в моето юношество, задачата на Михаил е за тръби, кранове и басейн. Направо ужас! Тук е мястото да спомена, че съм художник, способен да деформира с изненадващи решения реалния свят. Стилът ми е разпознаваем. Имам представа за възможностите си. Картините ми никога не са предизвиквали масов интерес, но този факт не ме смущава особено. У нас все още се цени фотографският реализъм. Дори така наречената креватна живопис има достатъчно на брой почитатели. От търговците знам, че хората с пари най-охотно купуват картините от признати, най-често стари майстори. Правиш ли нещо ново и оригинално, трябва да си готов за неразбирането на масовата публика. Не ми пречат вкусовете на другите. Всеки има право на своите харесвания, както и да отхвърли обичайното или вече известното. Съобщавам го, за да стане ясно защо от години реално се издържам с правенето на зъбни протези. Съвсем прозаична работа и същевременно подходяща за мен. Не само заради доброто заплащане, а и защото поддържа връзката ми с реалността.
От 5 такива крана – повтори Михаил, обезкуражен от моето невнимание.
Въздъхнах, за да му покажа, че съм направил каквото смятам за правилно. Съветът ми е практичен, съобразен с изискванията на момента. Убеден съм, че той, отличник с една-единствена петица по математика, стига да преговори последните уроци от учебника, сам ще реши задачата, за която сега му е нужна помощ. Как да му обясня, че на гости ми е дошъл дядо му, или аз съм му на гости. И в двата случая имам нужда от спокойствие, за да го видя и да поговорим, макар че до този момент си казвахме само каквото помнех.
Баща ми вдигна поглед, сякаш едва сега забелязал, че съм наблизо, после премести царицата и тихо изрече
„мат“. Не съм сигурен дали той спечели, или онзи срещу него, макар да беше главното действащо лице и в двата
случая. Лесно щеше да си намери партньори в Градската градина, но там той само наблюдаваше игрите по пейките. Преценяваше уменията на играчите и как се развива някоя интересна партия, при погрешен ход веждите му трепваха едва забележимо, без да се намесва. Сега прибра фигурите в мукавената кутия и затвори шаха.
Много се радвам, че си дошъл. Сетил си се за стария си татко.
Всеки ден се сещам за теб. Не само когато съм тук.
И аз не съм те забравил. Макар че съм забравил доста важни неща. Понякога изненадвам дори себе си с тази новопридобита способност. Свързана е, предполагам, с възрастта. Не би трябвало да се учудвам. Но как да забравя сина си? И майка ти. Спомням си и Невена – добави накрая той.
Коя е тази Невена?
Вероятно беше влюбена в мен.
А ти? Какво беше твоето отношение към нея?
Никога не съм бил наясно с жените. Привличаха ме, без да ги разбирам.
Май и с мен е така. Привличат ме, без съмнение. И не се опитвам да науча повече. Особено след няколко сериозни разочарования.
Затова Силвия, жена ти, избяга.
Вероятно се е влюбила в друг. Тя и в мен така се влюби. Почти на улицата.
И с майка ти срещата ни се случи по същия начин. Само след седмица забременя и после отказа да се върне при родителите си. Пристана ми.
Отдавна не съм чувал този израз. И за първи път
научавам как сте се събрали с майка. Тя винаги беше активната страна в отношенията ви.
Не съжалявам, защото и тогава, и по-късно не бях особено решителен. А с нея преживяхме заедно достатъчно години. Цял един живот. Винаги се е грижила за мен. А когато ти се роди, аз се научих да се грижа за двама ви.
Помня, че ти постоянно отсъстваше. Често ходеше в командировка.
Тогава майка пееше песнички, разказваше ми приказки и обясняваше, че нашият татко се занимава с важни държавни работи. От него никога не научих какво точно работи. Какви толкова държавни работи върши, че ни оставя често сами. Тогава си мислех, че го прави, за да види колко се радваме, когато се връща от командировка. Зарязал е важните работи и вече е при нас.
Татко, странно е, че досега не сме говорили за твоята работа. Знам, че си машинен инженер, първо си работил в институт. Тогава си имал някаква научна степен. Спомените ми от това време са съвсем неясни. Истински те помня с униформа, като майор, подполковник и полковник.
Участвал съм в изграждането и развитието на почти всички военни заводи у нас – изрече той след известна пауза. – Не съм говорил за работата си, защото това беше естествено по онова време. Имаше военни тайни, които не биваше да споделям. Но и никога не съм смятал за важно други хора, дори най-близките, да знаят какво точно работя.
Значи това е била важната „държавна работа“.
Военната индустрия винаги е важна държавна работа.
В техните заводи се изработват оръжия. За убиване на хора.
Точно в този момент Михаил отново се обади. Не успях да разбера какво казва, но му бях благодарен, защото усетих, че за пореден път говоря глупости. Баща ми се е занимавал с техническата част при изработването на оръжията. И какъвто е съсредоточен, отдаден на това, което прави, независимо дали играе шах със себе си или монтира нов електроуред вкъщи, напълно е възможно да пропусне крайната цел. Осъзнавал я е в определени моменти, но е бил свързан повече с техниката и механиката, която е приемал като свое поле за действие.
Какво става с басейна? – попитах, без да поглеждам към Михаил, навел глава над учебника. – Пълни ли се?
Не си много прав – чух отново гласа на татко, след като Михаил, погълнат от четенето на последния урок, не обърна внимание на подмятането ми. – Понякога само моята намеса, като предложение или по-сложна разработка, осигуряваше препитанието на работниците. Целта в случая, поне за мен, е била продукцията да бъде на най-високо ниво и работниците да получават достатъчно за своята трудна и отговорна работа. Няма държава, която да не развива своя военна индустрия.
Извинявам се, ако съм те засегнал!
Знам, че това за оръжията е най-лесно да го помислиш. Но не е толкова просто. Военната индустрия, освен че е важна за защитата и неприкосновеността на държавните граници, ще повторя, осигурява прехраната на маса хора.
Съгласен съм, татко. Нямам намерение да критикувам какво си правил през целия си съзнателен живот.
Занимавал съм се и с други важни работи. Житейски, свързани с душевния ми свят. Сега, откакто не работя, те дори са по-важни. Споменах ти за Невена. Дълго време тя беше с мен, в мислите ми, и след като вече над година живеех с майка ти. Не всичко се случва, както ти се иска. Дори когато ти се роди, помня, аз се колебаех какъв ли щеше да бъдеш, ако те беше родила тя.
Винаги съм мисля, че освен добър, ти си и доста интересен човек. И сега, като те слушам, съм убеден в това. Вероятно всеки крие в себе си такива мисли и колебания. И ги споделя само в моменти, подобни на този.
Отново чух гласа на Михаил и образът на баща ми изчезна за кратко.
Татко, направих каквото ми каза. Прочетох последните два урока и сега ще приложа всичко, което си припомних, при решаването на тази проклета задача.
Задачите, Мишо, няма как да са проклети.
Тази ми се струва, че е точно такава. От проклетите.
Отнасяй се със симпатия към трудностите. Даже когато в първия момент, та дори и по-късно, ти се струват не само трудни, а и невъзможни за разрешаване.
Излишно е да казвам, че в този важен момент баща ми изчезна за миг, а след това отново се появи. Вече лежеше в кревата си. Две седмици не го бях посещавал и бях готов отново да му предложа – нека се премести при нас. Заедно да живеем. Някога, когато той остана сам в апартамента, аз му го предложих за първи път. Силвия още не беше толкова уморена и се съгласи да поканя татко. Имаше достатъчно място за всички. И аз, и Силвия, бяхме готови да се грижим за още един човек. Татко щеше
да помага на Михаил. Освен това духът му на задълбочен и умен човек щеше да е пример – не само за него, а и за нас, когато отношенията ни със Силвия стигнеха до някоя ледена точка. За съжаление, още тогава, щом чу какво предлагам, той поклати отрицателно глава. Нямал намерение да напуска дома си. И ме помоли повече да не говоря на тази тема. Справял се нормално с трудностите.
Уверен съм, че ако си с нас, Мишо ще има по-голям интерес към математическите и компютърните науки. И няма да пълни скицниците.
Прилича на теб – каза татко.
Външно, преценявам, е ясно чий внук е. Вече е по-висок от мен.
Приятна ми е тази прилика.
Точно тогава той започна да се смее. Чак раменете му се раздвижиха.
Татко, какво толкова те развесели? За какво се сети?
Спомних си как решавахме задачата за басейна, различните на брой кранове и времето, за което го пълнят. Тогава ти ми каза, че няма никакво значение колко крана ще го напълнят. И за колко часа. Важно било водата да не е прекалено студена. И накрая да плуваш в него по-дълго време.
Едва ли беше подходящо да разкажа на Михаил, че се повтаря ситуация, която за мен някога, а и за баща ми, неговият дядо, е била важна по същия начин, както за нас двамата. Спомних си отново как се смеехме с дядо му.
Не се сдържах и възкликнах:
Мишо, намери ли най-накрая отговора на задачата?
Още колко трябва да чакам, за да се напълни басейнът?
Какво искаш да кажеш, татко?
Приключиш ли, ще те попитам какво би направил с най-голямо удоволствие, решиш ли задачата. Тоест, когато басейнът е пълен.
Още сега мога да ти отговоря.
Казвай тогава!
Ще се изкъпя в него. Или по-точно, ще преплувам поне една дължина кроул. Нали през лятото ти ме научи? Не съм го забравил.
Сега знаеш защо се смея. Както по същия начин някога разбрах защо се смее баща ми, твоят дядо. И моето желание, след задача подобна на твоята, беше да скоча в пълния басейн, и да поплувам.
Татко, ама наистина ли?
Всичко беше от хубаво по-хубаво, докато не осъзнах, че Мишо, преговорил последните си уроци, още не е приключил със задачата.
Трябва първо да научиш кога ще се е напълнил басейнът. Тоест да решиш задачата. Тогава вече имаш право да си представиш, че плуваш в него.
Вече съм почти сигурен, че знам решението.
Останали сами, след като татко, дядото на Михаил, си тръгна с усмивка, озарила някога, а и сега лицето му, той наведе глава над задачата с крановете и басейна. Вдигнах поглед към прозореца в очакване на отговора.
ЗАДАЧА №14
Два влака, които се движат в една и съща посока по две успоредни линии, тръгват в 8:00 сутринта от две гари, разстоянието между които е 80 км. Първият влак изминава 12 км за 15 минути, а вторият се движи с 25% по-голяма скорост от първия. Намерете интервала от време, през който разстоянието между двата влака е не по-голямо от 30 км, ако знаете, че до момента, в който по-бързият влак се е намирал на 40 км пред по-бавния, двата влака не са спирали.
КАК ДА ОБЕЗВРЕДИМ ЗАДАЧА...
Много дълга, отплесната и вероятно безполезна инструкция за по-трудно, но по-весело решаване на задачи.
Самуил Петканов
Задачите по математика не са за мен. Уважавам ги, както разумен човек трябва да уважава мечка – да се държи на дистанция и да ги остави да съществуват някъде надалеч. И ако ме застигне задача, започвам бавно да крача на заден ход, без да откъсвам поглед от нея. Без резки движения, за да не я предизвикам да ме преследва. Също както с мечка.
Мит е, че ако видиш мечка, трябва да се преструваш на мъртъв, за да те подмине. Същото важи и за задачата. Ако се преструваш, просто след това ще имаш по-малко време да я решиш. По-добре е плавно и без резки движения да се отдалечиш от нея.
Ако изведнъж се събудя отново в седми клас, сигурно ще пищя като сойка, видяла котка наблизо. Да решавам задачи не ми е в програмата – сега съм възрастен и имам други досадни задължения и отговорности. Например да ходя на работа и да лъжа сина си колко старателен съм бил, за да мога да се похваля, че съм учил в Софийската математическа гимназия.
Българският Хогуортс.
Ох, върнах се в спомени. Колко интересно беше!
Съучениците, учителите, какво се случваше, какво си мислехме. Как телефоните бяха с истински копчета и не можеше да се прави почти нищо на тях – и пак бяха интересни и ни изяждаха времето.
Почти имаха интернет! И можеше да изпратиш малка, нискокачествена снимка като съобщение, което струваше няколко лева. А тогава няколко лева бяха колкото сега са поне десет! Парите са много интересни – имат въображаеми стойности и всички трябва да сме съгласни с тях, иначе няма да работят.
Примерно как знаеш, че една диня струва 6 лева, а не 600? Като бях малък, имаше и такова време – парите бяха толкова много, а нещата струваха толкова повече. Един хляб беше няколко хиляди лева! Ако някой чете това, без да има подръка Гугъл или родител, ще ме помисли за луд. Но преди 1999 година почти всеки човек в България беше милионер и същевременно почти всички хора бяха много по-бедни от сега…
Докато съм се отплеснал в спомени и фантазии, не усещам как ме е настигнала някаква задача. Точно от това се боях! Прекалено близо е, за да започна да отстъпвам назад. Ще ме сграбчи, ще ме спъне и ще ме изяде!
По-добре да я реша и така да я обезвредя. Да започнем с четене на условието…
Някъде на третия ред, тази задача ме изгуби. Погледът ми неусетно се пренесе към прозореца навън. Един облак имаше форма на картофено пюре. Друг облак имаше тотално различна форма и пак приличаше на картофено пюре, но не толкова гладко. Защо няма задачи за картофено пюре? Или облаци?
Изчислете лицето на картофено пюре с дължина на едната страна 12 сантиметра и форма на другата страна лицето на Тошко от 7 „В“ клас, който се е омазал с картофено пюре в столовата, защото забравя да си отвори устата, докато яде и гледа Тони от “А” клас, в която е влюбен.
Или:
Намерете разстоянието между два облака с формата на тюлени, които се гонят да се гъделичкат, ако единият е на 150 метра от другия.
Отговор: Сто и петдесет метра!
Не разбирам защо тези влакове са важни? Злато ли пренасят? Или кукли Лабубу? (За които пък не разбирам защо струват много повече от диня.) Има ли значение какво е разстоянието помежду им, стига да не се сблъскат? А те няма как да се сблъскат – нали се движат по различни линии?
Колко безсмислена задача!
Или пък има някакъв смисъл. Какво се търси? Колко дълго време разстоянието между постоянно движещи се влакове е под 30 километра? Защо? Какво става, ако е 31 километра или повече?
Може би 30 километра е обхватът на дрон, който може да бъде използван за нещо. Примерно, пътуващ в единия влак да настигне с дрона другия влак и да извърши
мисия, например да заснеме пътници в другия влак.
Може да е шпионин, който събира тайна информация. Колко тъп шпионин трябва да е, ако не може да си реши задачата сам и разчита на мен? По-добре да ми даде половината от заплатата си, ако се справя!
Първият влак е изминал 12 км за 15 минути. Един час е 4 пъти по 15, което значи, че влакът се движи с 48 км/ч.
Вторият се движи с 25% по-бързо, което значи ¼ от 48 или с други думи 12. Добавяме го и получаваме 60 км/ч. Задачата е написана подвеждащо, защото знаем, че първоначално разстоянието между двата влака е колкото между двете гари, т.е. 80 километра, и влаковете се движат в една посока. Ако по-бързият влак тръгва от втората гара, той само ще трупа още дистанция над тези 80 километра и разстоянието ще стигне под 30 километра едва след като обиколят планетата Земя!
В условието на задачата не пише нищо за релсов път или тунел през Тихия океан, затова ще приемем по-нормалното обяснение — бързият влак тръгва на 80 километра зад по-бавния. Така ще си облекчим живота, защото иначе ще трябва да изчисляваме колко километра е обиколката на Земята, като Ератостен от Кирена. Той пръв изчислил обиколката на Земята, като сравнил дължината на сенките в Сиена и Александрия (двата града са на около 800 километра разстояние един от друг, така че явно е използвал сътрудници) по едно и също време на деня. Сенките били различни, защото Земята е кълбо и слънчевите лъчи падат под различен ъгъл на различни ширини. Ерастотен е изчислил промяната в ъгъла спрямо разстоянието и после
го е умножил до пълните 360 градуса, така че да получи изненадващо точен резултат.
Хората, които вярват, че Земята е плоска, нямат такива грижи и живеят по-спокойно.
Та, нашият влак тръгва с 60 км/ч и има да навакса 50 километра, за да влезе в диапазона от 30 километра до другия влак, за да може да пуснем дрона и той да има обхват с дистанционното.
Отмятаме по 12 километра на всеки час от преднината на влака, който се движи с 48 км/ч. Това значи, че след 4 часа сме отметнали 48 километра и ни остава да „стопим“ още 2, за да влезем в нужния диапазон. 60, делено на 12, е 5. Значи 5 минути за километър. 10 минути за два.
Тръгнали сме в 8:00. Това означава, че дронът ни излита в 12:10. Сега трябва да видим кога трябва да го приберем, за да не го търсим в полето и ценните шпионски записи да попаднат в лапите на някой избягал черен леопард!
Имаме прозорец от 30 километра, докато се изравним с другия влак, и още 30 километра, след като го изпреварим. 60 километра, в които относителната скорост помежду ни е 12 км/ч. Това разстояние ще го изминем за 5 часа. Значи, имаме 5 часа да излетим с дрона, да настигнем влака, да си изпълним мисията и да си приберем дрона.
От 12:10 до 17:10.
Шпионинът има „прозорец“ от пет часа, за да изпълни мисията си. Ако беше по-умен, щеше да хване същия влак, но след като не може сам да си реши задачата, не бива да очакваме от него добро мислене и в други отношения. Можем да очакваме от него само да ни преведе половината от заплатата си, защото няма да му се налага да си търси дрона, след като катастрофира в някой бостан с дини.
Не мога да кажа, че решаването на тази задача беше толкова досадно, колкото ми изглеждаше, докато я четях за първи път. Сега ми се струва по-досадно да пътувам във влак и пет часа да летя с дрон, за да снимам тайно някакви пътници в друг влак, така че с помощта на технологиите да открадна техните тайни.
Какви ли тайни ще са толкова важни, че да изискват такива усилия? Вероятно среща на две баби, майсторки на картофено пюре. Двете обсъждат рецептите си във влака. Едната го прави по-гладко, а другата оставя парченца, за да има разнообразна текстура. Първата не слага в пюрето никакво мляко, а втората дори смила вътре обелките на картофите, защото съдържали минерали, витамини и фибри и така било по-здравословно.
Какво? Аз съм шпионинът и шпионирам тайните рецепти за картофено пюре на две баби? О, едната добавя в пюрето си пилешки бульон за повече аромат! Колко вълнуващо!
Обичам работата си, но трябва да прибирам дрона, преди да ме заловят. Третата баба, която седи с мен във влака, ще ми плати луди пари. Отново ще стана милионер! А ние ще изпреварим бавния влак и тя ще стигне първа на Международното изложение на картофеното пюре. И с комбинация от рецептите на двете ѝ конкурентки ще спечели с лекота!
Да, понякога има задачи, които все пак те настигат. И колкото и умело да бягаш от повечето от тях, понякога се налага човек все пак да се вземе в ръце и да ги реши. Пък било то и заради злодейски план една баба да стане шампионка по картофено пюре. Какво от това, че задачата звучи безсмислено – картофеното пюре е по-вкусно, ако е направено с крадени рецепти!
ЗАДАЧА №15
Камелия решила да прочете една книга, като чете по 60 страници на ден всеки ден. След първите 2 дни решила да увеличи броя им с 50% и успяла да прочете книгата 2 дни по-рано от планираното. За колко дни Камелия е прочела книгата?
КВАДРАТ 15
Яна Букова
Всички питат колко страници е книгата, не какво има в нея. Например два скалдрона. Единият в кутия от нови обувки, в гардероба, под сгънатите пуловери, които очакват зимата. Ще има ли зима до края на книгата? Знае се, че е стар, добре поддържан. Някой се грижи за него. Пуловерите, освен изпрани и сгънати, са в пастелни цветове. Другият къде е? За него само се споменава. Мястото му е неизвестно. Има топлината на човешко тяло. Това се знае за него. И че е зареден. Какво е „скалдрон“? Камелия прочете двадесет страници, но още не е ясно. Нещо тайно и с голяма сила. Трябва да внимаваш как го задействаш. Нещо опасно.
Така, да започнем от самото начало. Имате селище от 738 жители (малко градче). Прибавете някой (А.), който се завръща. Не успява да разпознае нищо. Не говорим за елементарния сюжетен трик с амнезията. Просто всичко е напълно различно и се оказва, че това, което помни, не съществува, и това, което съществува, явно не го е запомнил. Всичко важно изглежда измислено, фантазия без потвърждение. Непоклатими са само дреболиите и подробностите. Мястото на магазинчето за вестници и шоколади, през което се влиза в тунела на времето. Един и същ ъгъл на тротоара, който е останал разбит след сблъсъка на световете. Няколко души (четирима) му кимват разсеяно. Други (двама) помахват с ръка. Разделете броя на жителите на броя на скалдроните. Това дава два противникови лагера. И тъмнина. Тъмнината няма бройна форма. Измерва се в кубически метри. Петнадесет кубически километра тъмнина в разширения район на селището. Разделете тъмнината по броя на жителите.
Камелия не може да спре да изчислява. Всичко е задача. Нищо не дава резултат. Преброява страниците – още двадесет. Човекът А. очевидно се опитва да намери нещо. Обикаля из паралелните, лишени от тротоари улици на града. Някой изкрещява нещо заплашително от отминаваща с оглушителен шум строителна машина. Жена прикрива изкривената си усмивка в шепа като прозявка. Очите ѝ го наблюдават, докато отстъпва заднишком, скривайки се зад отворената входна врата на къщата си. В тъмния коридор има още някого. Извадете от броя на жителите броя на тези, които са разпознали А. Броят на жителите се е променил от последния път: 27 смърти, 9 раждания. Едно изчезнало момиче. Колко години А. е отсъствал от градчето?
Тук е нужно да се обясни, че на пръв поглед градчето изглежда съвсем обикновено. Има напълно обикновено име, което дори не заслужава да бъде споменато. След ограничение за скоростта междуградският път сече цялото поселище по дължина и повечето пътуващи (99%) дори не помнят, че са минали през него. Който се е случило да спре по принуда или от каприз, за да изпие чаша посредствено кафе, да смени гума или да разгледа отблизо някоя пастелна на цвят, но притеснителна с архитектурата си къща, привлякла погледа му с обратното си стълбище и противоречащи на гравитацията кулички, вероятно с все по-силно изтръпване в крайниците и спазми в стомаха да е усетил, че нещо неестествено се случва тук. Може би особеният вкус на въздуха, тихите и примлясващи далечни звуци, чиито източник остава неизвестен, насеченият говор на някой случайно срещнат жител да е предизвикал едновременно страх и необяснимо безгрижие. Сигурното е, че има един участък от междуградския път (мястото, наречено Пътя нататък), където всеки преминаващ забравя какво е видял. Остава само странното безгрижие. И може би малко страх.
Общо шестдесет страници за деня. Камелия спира да чете. Станало е вечер. Прозорецът ѝ е високо над булеварда, долу се виждат размазани светлини във влажния мрак, червени и белезникави. От вътрешността на апартамента, хола вероятно, достига прекъслечен нервен шепот, удряне с длан по масата, после затръшване на врата. Чувства глад, но не иска да излезе от стаята. Ще яде по-късно, през нощта, когато е сигурно, че няма да срещне никого. Хубавото на четенето е, че ти се доспива. Скалдрон… Що за тъпо наименование?
Според няколко карти, класифицирани като засекретени, мястото се нарича Квадрат 15. Проблемът е, че всяка карта дава различни координати. Истинско чудо е, че А. все пак успя да се завърне. Никой не избира родното си място. Да израснеш в съвсем малък град, където всеки ден не следва непременно предишния, домашните животни са особено опасни и постоянно нещо експлодира – в ръцете ти или в момента, в който му обърнеш гръб – може би за мнозина би изглеждало нелесно. Но все пак през по-голямата част от детството си А. беше вярвал, че така изглежда целият свят. Място, в което предмети отказват да се подчиняват и други оказват странна власт над теб, задействат те или те парализират, и всичко това през безкрайни слънчеви денонощия и кратки, но мъчителни, преминаващи от залез в залез месеци и без възможност никой да ти обясни нищо.
Почти като тук, мисли Камелия, отчитайки механично прочетените страници. Няма нужда всичко да е толкова странно, за да е необяснимо. Може да е само безсмислен, противен дъжд, в който няма какво друго да правиш, освен да четеш тази (среднодебела) книга, от която нищо не се разбира. А. обича ли родителите си? Не се споменава да е получил от тях нито помощ, нито някакво указание. Споменава се за едно мазеградина, обрасло в жилава, гъста и ненуждаеща се от светлина растителност, раздвижвана периодично от някакъв вътрешен, подземен вятър. Споменава се, че това е единственото място, където успява да е сам и да мисли. Там е спокойно и мирише на токусвършила буря. Понякога по улицата мирише на портокалови кравайчета. Тези две неща са единствените, за които А. си спомня с радост. Споменава се, че баща му постоянно работи над прогнозата за евентуални бъдещи сблъсъци на световете, разучавайки сложни координатни таблици, които го правят сприхав и с чувствителен стомах. Майка му постоянно променя размера на стаите и цвета на стените, винаги във възможно най-дразнеща гама.
Засега нищо още не се случва. Камелия се опитва да увеличи скоростта на четенето. Заключва вратата на стаята. Някой удря известно време, после се отказва. Малко е разочарована от бързината, с която я оставят на мира. Много е удобно за всички да я няма зад заключената врата и да чете по сто и двадесет страници на ден, без дори да излезе да си направи сандвич. От време на време отива до банята. Ако е жадна, пие вода направо от чешмата. Всъщност по-важно е да не излиза от стаята, отколкото да чете тази безсмислена книга. Чувства се като пистолет с телесна температура.
Нищо чудно, че в място като това съществува училище. Разбира се, училище, в което А. е невидим. Върви по коридорите, някой се блъска в него, някой направо го помита по пътя си. Не го виждат, не се извиняват. В центъра на класната стая има автомат за задаване на въпроси. Обръща се около оста си с прещракващ звук като от скенер и фиксира безпогрешно мястото, в което се намира А., изстрелвайки поредица от въпросителни изречения. А. би трябвало да знае отговорите, но рядко ги намира. Въпросите изглеждат изместени, без съответствие с книгите, от които чете. Автоматът студено очаква отговор. А. никога не знае достатъчно. Веднъж в коридора едно момиче се блъска в него.
Някой влиза в стаята и загася светлината. Без дори да попита. Неделята е свършила. Камелия няма друг избор, освен да мисли. Всичко е задача, в която участваме. Преговаря условията в тъмното: Разделете броя на тъпите шеги на броя на съучениците си. Разделете полученото на броя на наистина гадните шеги. Извадете от полученото единствения човек, с когото може да се говори (Ива). Защо този човек не ти говори вече цяла седмица?
На следващия ден е много гладна. Закусва, без да вдига поглед от книгата. Облича се много бързо.
Навън продължава противният дъжд, толкова ситен, че изглежда сякаш вали отдолу нагоре, сякаш Квадрат 15 се е разпрострял под прозорците на блока. На стълбите между етажите сяда и продължава да чете. Когато вече всички са тръгнали по работите си, се връща в празния апартамент. Нещата се развиват все по-бързо в книгата. Момичето (В.) се блъска в А. отново. После пак. Така отгатва мястото му, постепенно научава очертанията му. Започват да общуват. Не след дълго създават своя собствен език. Изглежда направен от случайни шумове, покашляне, хълцане, случайно изохкване, от жестове на оправяне на косите, приглаждане на ризата, почукване по повърхността на някой чин. Никой не разбира, че разговарят помежду си. Всичко това са знаци, всички казват нещо. Понякога двамата успяват да избягат далече от другите и да си говорят с думи. Понякога влизат в магазинчето за вестници и шоколади и се промъкват в тунела на времето. Тунелът никога не пуска двама души. Можеш да влезеш единствено сам. А. влиза в едно бъдеще, където е завършил химия, отворя вратата на новата си къща и носи сина си на раменете си. Друг път влиза в бъдеще с чудесна военна кариера, множество яркорозови белези по тялото си и сънища с безшумни взривове. Понякога влиза в едно бъдеще, където всяка сутрин се събужда в същия фургон с лош вкус в устата. В. всеки път плаче, когато се завръща от тунела. Не разказва – нито с езика на думите, нито с езика на знаците. Някъде по това време нещата започват да стават все по-опасни. Постепенно започва да се изяснява какво е скалдрон: механизъм за задействане на вероятностите.
А. кара новия си мотор, получен за рождения ден, неголям, но бърз, който има собствен характер, надменен и малко ироничен. Смята себе си за дракон, въпреки че на размер е не по-голям от пони. Така и не успяват да се сприятелят. А. се опитва да удържи мотора, моторът се опитва да се изплъзне изпод него или да се извърне в някаква друга, различна от желаната, посока. По някаква причина, А. обича неговата неуправляемост. Някъде по това време В. изчезва.
Камелия поглежда останалите страници. Не е възможно всичко останало да се побира само в няколко страници! А. отказва да повярва на разказа за братовчедката, при която В. е заминала да живее и да учи. Представя си една кола, която минава през града, В. просто пита за посоката и направо се качва, дори без да вземе нещо със себе си. Това му се струва единственият възможен начин някой да напусне това място, да пресече критичната граница на Пътя нататък и да се освободи от лепкавото, всмукващо на Квадрата. Да изчезнеш, не да заминеш. Без дори да направиш онзи знак с приглаждане на косата, който означава „Ще се видим може би по-късно.“
Онази сутрин, когато става сблъсъкът, възрастната, но постоянно подвижна въпреки лошия си слух госпожа У., случайно измъкнала своя механизъм за вероятности изпод сгънатите пуловери. Едва по-късно А. установил, че неговият е постоянно в джоба му, че не се е разделял с него може би никога. Това е моментът, в който всичко е възможно, която цялото населено място, петнайсет кубически километра сутрешна мараня, се превръща в арена на противоречие, където всеки и всичко заема своята страна: жители, предмети, случайно прелитащи в района птици, бездомно куче с неопределен цвят, неподвижни наблюдаващи растения, всички натежават, всеки по своя воля на страната на хаоса или на това, което му се противопоставя, което не е точно ред, но поне е някаква възможност да съществува ред в света. Г-жа У. пресича, без да бърза, после внезапно се сеща за нещо забравено вкъщи, обръща се на място и тръгва да се връща, двата скалдрона се задействат едновременно, моторът на А. се освобождава от контрол, както е желал от дни и седмици, занася, подхлъзва се. Странното е една неочаквана радост от случващото се, която изпълва А. Тегли кормилото назад, както се опъват юзди, успява да избегне възрастната госпожа така отблизо, че въздушната струя я отхвърля встрани, предната гума на мотора се забива в бордюра отсреща и А. започва да лети. Това трае повече от очакваното и го изненадва. После спира да помни.
Когато се завръща от болницата (минали са няколко месеца), Квадратът вече го няма. Селището е на мястото си, но вече нищо неестествено не се случва в него. Място като място, от което можеш да си тръгнеш когато и както поискаш. Животът е още по-странен така: с равни дни и добре осветени улици. „Не те ли болеше?“, пита Камелия, което в последните страници вече си говори с А. на „ти“. „Не помня“, признава А. „Повече болеше преди това“. Някой вече се е прибрал в къщата и Камелия е все по-гладна. Мирише на нещо много вкусно. „Мислех, че е криминална история. Криминална история с фантастични елементи“, казва. „Донякъде е“, казва А. „По-скоро е историята за това, как оцелях. Съжалявам, ако те разочаровах“.
Навън отново е тъмно и нощната лампа очертава един почти съвършен кръг около книгата. „Въпросът е да внимаваш как караш. Как задействаш машинката с тъпото име. Много е важно!“ Някой отваря вратата и обявява, че вечерята е готова. Камелия се готви да стане. „Някой ден ще се върнеш и ти!“, успява да добави А. „Да потърсиш как е било всичко. Ще видиш, че не е страшно!“
ПОСЛЕСЛОВ
ЛИСИЦАТА НА МАТЕМАТИКАТА
„Езикът е извор на недоразумения. Но всеки нов път ти ще можеш да сядаш малко по-близко…“
Антоан дьо Сент-Екзюпери
Клишетата шестват.
Математиката е трудна и скучна. Далечна и непристъпна, математиката за нищо не трябва – освен за сметката в магазина. Но също:
Математиката е изключителна, фундаментална, само за избрани. За призвани странни птици, можещи я по природа. Като всички клишета и тези са видимо противоречиви. Математиката е досадна и скучна, и безсмислена, но и велика, недостъпна за обикновения човек и неговия ум, несвикнал с редовете на абстракцията.
Математиката – един странен обект на гневно страхопочитание, родено сякаш от предполагаемите ѝ сили да предвижда, да регулира, да дава привилегирован достъп до непристъпните иначе структури на днешния свят.
Събраните в тази малка книга истории застават именно срещу шествието на клишетата и техните противоречия. Те застават срещу страховете – лични и колективни, на родители и на деца – да се мисли, говори и най-вече да се показва математиката. Да се предава нейната идея, но не като мистериозен предмет за призваните към неговата тайна, а като начин на мислене. Разказите тук показват математиката като неразделна част от споделената човешка култура, а не като обект на частен интерес (във всеки смисъл на понятието). Така погледът, който те дават към дисциплината, поставена още от Платон като условие на философията, е погледът на въображението и изобретяването.
Математиката изобретява и въобразява нови пространства, нови обекти, нови отношения между нещата в света – реалните и не дотам реалните.
Математиката трансформира световете, които обитаваме, и преначертава хоризонтите на възможното и невъзможното. Затова в тези забавни, пределно любопитни на моменти текстове, няма да намерите истории за математиката. Това само би ни върнало към шествието на клишето. Към опита да опитомим тази наука, без да се замислим на какво тя учи тръгналия по следите ѝ експерт или любител, родител или дете. Понеже, както лисицата споделя с Малкия принц, опитомяването – особено това на лисици като математиката – не става отведнъж. То става постепенно. С бавно приближаване. С грижа, внимание и търпение от двете страни. Понеже приятелството с лисицата на математиката – с това на научното мислене
изобщо – е процес, който не става с избързване, с безкритични замествания, нито с изтласквания.
Математиката като литература, математиката като игра, математиката като мистерия, математиката като всичко друго, но не и като себе си.
Така ако разказите, побрани в този сборник, имат обща нишка, свързваща различните им стилове и сюжети, то това е нишката на математиката не като тема, а като форма на въображение, като специфичен език и като поле за отваряне на перспективите както към самата наука, така и към разнообразните ѝ ефекти върху нас и нещата около нас.
В този смисъл побраното тук e от реда на демонстрацията.
Разкази-уравнения, разкази-игри, разкази-загадки.
Разкази, които показват.
Истории, демонстриращи самото математическо като задача с променливи, като незавършен проект, като място за експеримент с букви, с думи, с числа, с фигури, с предмети. Разкази за малки и големи.
И докато човек чете за Лайбницови крушки, търсещи най-добрата от всички възможни фасунги, за свещенодействието, което варенето на ракия* може да бъде, за алгебрата на любовта (и зайците) и прочее чудати истории, бавно започва да разбира, че математиката, науката изобщо, не се изчерпват със следването и прилагането на заучени аксиоми, със сляпото повторение на формули и положения.
Започва да разбира, че точката, от която научното мислене тръгва, не са предзададени принципи, а обратното – тяхната липса. Учудването от пътя, който не е там и е необходимо да бъде изобретен.
С думи, с числа, с линии, с фигури. Реални и не дотам реални.
И точно като Малкия принц математиката записва възможните и невъзможните пътища към реалности, които идват и отминават…
За да не ги забрави.
*Авторът напомня, че алкохолът трябва да се консумира отговорно и само от лица над 18 години.
15 ИСТОРИИ ЗА ВЛАКОВЕ, ЯБЪЛКИ, БАСЕЙНИ И ДР.
Първо издание
Редактор Богдан Русев
Художник оформление Васил Енчев
Художник корица Петя Савова
Илюстрации – Лука и Сава Послеслов – Яким Петров
Съставители на сборника
Богдан Русев, Иван Киров, Жозеф Серхал
По идея на:
Иван Киров и Жозеф Серхал
Автори:
Богдан Русев, Бойко Василев, Георги Бърдаров, Димана Йорданова, Димитър Коцев-Шошо, Драгомир Симеонов, Елена Алексиева, Здравка Евтимова, Кристин Димитрова, Любен Дилов-син, Мария Касимова-Моaсе, Мария Пеева (Мама Нинджа), Палми Ранчев, Самуил Петканов, Яна Букова
Формат 14х20 Печатни коли 9
Издател: Министерство на образованието и науката
Печат: ЕА Плевен – Мара Денчева, ул. „Сан Стефано“ 43, 5800 Плевен Тел: +359 64 846774; +359 64 822827; +359 88 931 01 04,
ea@eapleven.com, www.eapleven.com